Годината на траура е от 30 ноември 1913 г. до 16 октомври 1914 г. 100 г. по-късно си спомняме за периода между двете самоубийства, между двойното самоубийство (несполучливо за Яворов) и окончателното му самоубийство. Това е годината, в която Яворов е отдаден на смъртта, аз го наричам дори битие в смъртта. За някои тази година остава неразбираема, ако не се проникне в това не просто особено състояние, а абсолютно уникално в световната култура битие в смъртта. Искам да добавя, че всъщност до 9 септември 1944 година именно тези дати – 1914, 1924, 1934 г. са годините, в които се отбелязва по много съдбовен начин съответната годишнина от смъртта на Яворов. Издават се книги, правят се траурни листове, правят се литературни четения в негова памет. Това е една изключително важна традиция. Комунизмът се плаши от смъртта, когато тя не е героически и зачеркна тези паметни ритуали. По онова време започнаха да се отбелязват предимно рождените дни, светлите празници, свързани с Яворов, а той е трагик. Яворов, особено в последните му години, е изцяло потопен в сюжетите на смъртта. И двете му драми, поставени на сцената на Народния театър, също са трагедии и свършват по трагичен начин. И в двете има драми и самоубийства. Яворов всъщност е българския наглед на смъртта. Той ни въвлича в нея. И това, което аз направих на 30 ноември по покана на проф. Иван Добчев в Театрална работилница „Сфумато“, беше именно да се опитам да въвлека зрителите в образите на Лора и Яворов в спектакъла “Нирвана”. Там присъства и авторът Константин Илиев. Прочетох тогава едно слово, което тиражирам непрекъснато след събитието, с идеята хората да четат и мислят за Яворов и битието му. На всеки, който го получава, казвам “Въвлечен си!” Сега и слушателите на “Артефир” са въвлечени. Не можеш да избягаш от тази съдба да мислиш за Яворов и да преживяваш 100 години по-късно неговата смърт. Това не е само индивидуалната трагедия на Яворов, това е национална трагедия. Чрез Яворов ние преживяваме смъртта, въвлечени сме в нея. При тези опити за “въвличане” установих колко го е страх съвременния човек от смъртта и как се опитва да избегне всичко свързано с нея. Безуспешно, разбира се. Яворов в периода 2010 (смъртта на Мина) до 2014 г. непрекъснато ни заставя да мислим за смъртта. При Яворов това не е път към смъртта, не е мисъл за смъртта, а едно особено битие в смъртта. Ние, обикновените смъртни, не можем да постигнем такова битие. То е един трагически дар за Яворов и феномен за българската култура.
Превалявания
Облачно
Дъжд / Сняг
Дъжд
Сняг