Недоволна, мрънкаща нация ли сме, каквито изглеждаме в много световни класации? И последните данни на Евростат, публикувани по повод Международния ден на щастието 20 март, не внасят нищо ново в картината.Отново образът ни е на най-недоволните от живота и с най-ниската покупателна способност сред гражданите на 28-те държави членки на ЕС. За второто не спорим, но дали ниското самочувствие е резултат на трудностите и липсата на материален просперитет или е заложено в българския „чип”, който един министър-председател преди време ни посъветва да сменим? „Ние, българите, сме в ролята на грозните патета, които не знаят, че са лебеди.” Така, с персонажи от света на Андерсен пък психотерапевтът Мадлен Алгафари се опитва да обясни ниската ни самооценка като нация. Само трудностите на ежедневието ли ни карат да изграждаме такъв образ за себе си?

„През последните години пътувах доста, работих с представители на други държави и непрекъснато си мислех, че не знаем да ценим това, което имаме, това, което можем и това, което сме”, казва Мадлен Алгафари. Корените на не особено високото ни самочувствие, според нея, се крият още в древността.

„Имаме доста негативизъм в историята си – казва тя. – Ако се върнем съвсем назад, към тибетските простори и нашите прадеди, се оказва, че в култовете им, в ритуалите и вярванията им не е имало никакви ритуали за славослов на добрите божества. А само за омилостивяване на злите. Предците ни са живели при много тежки климатични условия, животът им е бил много труден и това е налагало да са с изострено внимание. С една дума – те са имали антена за злото. И може би оттогава в кръвта ни, в клетките ни е влязло това очакване на злото и на враждебността на света наоколо.”

„Трябва обаче да помним, че имаме издръжливост, изобретателност, щедрост и невероятното умение да гледаме на себе си с чувство за хумор, което малко нации в света притежават”, казва още Мадлен Алгафари. Според нея, време е да се простим с някои от традиционните си черти, но да запазим други, които не ценим особено, но те оказват силно влияние върху националния ни характер. Впрочем, колко хора знаят, че най-много поговорки с негативен оттенък има в българския фолклор, в сравнение с фолклора на други народи? Например „Много хубаво, не е на хубаво” или пък „Преклонената главичка остра сабя не я сече”.

В никакъв случай не може да се каже, че в природата ни е да сме песимисти, мрънкащи и недоволни като нация, казва Маргарита Бакрачева от Института за изследване на населението и човека към БАН.

„Определено има черти от характера ни, които са традиционни, но поради средата, в която живеем и която не се променя по-значително и по-бързо, някои неща могат да ескалират и да придобият по-видима форма.”

„Ние даже го потвърдихме в различни години с изследвания сред различни групи хора – българите са щастливи и неудовлетворени. И в това няма никакво противоречие. В отговорите, които даваха самите хора, те измерваха щастието като здраве, любов, семейство, приятели, слънце и още широк спектър от определения.Така че ние успяваме да бъдем щастливи и да правим силно разграничение между щастието, което е вътрешно състояние, и това, което ние сами можем да променим. За радост се оказа, че българинът не е претръпнал към природата и хубавите неща. Но липсата на удовлетвореност, на сигурност, са причина рядко да се замисляме за хубавите моменти, а да мислим и тръпнем как ще оцелеем или какво е бъдещето, което ни очаква.”

Наблюдава се силен спад в мотивацията на хората и липсата на надежда, за което до голяма степен е виновна липсата на сигурност, казва Маргарита Бакрачева. Когато няма сигурност и база, на която да стъпиш, с течение на годините намалява надеждата и вярата, че нещо може да се промени. Това прави хората пасивни и ги кара да гледат с примирение на нещата, да заемат позиция „ден за ден”, посочва тя и допълва:

„Може би оптимистичното е, че може би все още сме сред онези нации, които са запазили до известна степен приятелските отношения между хората. Например можеш все още да се обадиш на някого, да се уговорите и да се видите веднага, или да го изненадаш с посещение – тоест запазили сме непосредствеността в личните си отношения. А това е нещо, което не се наблюдава в индустриалните общества”, казва Маргарита Бакрачева.