"Крадецът на праскови", "Легенда за Сибин, преславския княз", "Антихрист" , "Търновската царица"… Героите и историите от тези книги омагьосват от десетилетия своите читатели, като ги пренасят с машината на времето и въображението, конструирана от Емилиян Станев. „Истината ли? Запазете я за себе си, щом я знаете, за мен оставете илюзията“ – казва той в края на литературния си път, повдигайки завесата над своя творчески процес. Ето какво казва още писателят за условията, при които се е изградил като творец:
При най-лоши условия и без никакви литературно-възпитателни фактори. В малкото градче, където прекарах юношеските си години, на моите писателски опити гледаха с насмешка. Колкото и да изглежда неприемливо, тъкмо тия условия според мен се оказаха благоприятни. Те бяха проба за дарбата ми, а дарбата, за да се изяви, трябва съпротива. Аз съм на по-друго мнение относно благоприятните и възпитателни фактори и условия, при които са поставени днес начеващите писатели. Първите ми литературни опити са от ранното юношество. Когато през 1932 година дойдох в София, донесох два разказа, които бяха веднага отпечатани, тъй че колкото и надменно да звучи, аз се създадох като писател сам, без ничия помощ, освен тази от прочита на наши, на руски, на френски и други писатели.
Това е запис от Златния фонд на БНР на Емилиян Станев, един от най-модерните български писатели през втората половина на ХХ век, признат като голям европейски и световен творец, на базата на националното, на специфично българското в неговото творчество. Историческите си романи Станев създава не като описател на българската история, а като философ, в търсене на отговори: защо тези процеси са протекли по този начин, защо се е случило това? „България е страна на ветровете от север и запад. Те издухват всичко нейно самобитно. Нито едно съсловие не е завършило историческия си път” –разсъждава той. А ето едно от обясненията му за Бога и божественото: „Колко проста е идеята за Бога!Очевидно тя е възникнала от нуждата на човека да си представи света единен, опростен чрез силата и волята на една висша сила. От същата нужда се е създала и държавата.”
Роден във Велико Търново през 1907 г., той прекарва детството си в старопрестолния град, по чиито калдъръми живеят легенди, а юношеството си – в Елена. От малък баща му започва да го води със себе си на лов сред природата и по-късно това дава отражение в произведенията му и става негово любимо занимание. Завършва гимназия, учи известно време живопис при професор Цено Тодоров. През 30-те години записва финанси и търговия в Софийския университет и започва да публикува първите си произведения. Въпреки че през 1971 г. получава наградата „Иван Вазов“ за романа си „Антихрист“, а през 1975 наградата „Йордан Йовков“ за цялостно творчество, въпреки спазването на поведение, той не се вписва в стереотипа „служебна интелигенция“ в тоталитарните времена, завършвайки своя земен път през 1979 година. Ето как Емилиян Станев определя мисията на твореца:
Мисията на писателя според мен винаги е била една и съща - да събужда божественото, не животинското в човека, да му вдъхва смисъл, вяра, да изпълва душата му с обич, да я разтваря за красотата, да развива в него хуманност и борчески дух, вяра в бъдещето и услада от живота. Хубавата книга ви създава радост. Създава усет за щастие, защото изкуството ви дава друга информация за света, придобита през слънчевото око на художника, за което говори Гьоте. Така разбирам аз мисията на писателя особено днес, когато изграждаме ново социалистическо общество. Без такваз вяра, без хуманност, без човечност, без красота, без борчески светъл дух, развитието на човека и на бъдещето са немислими.
Любовта му към България, ненавистта към бездарието, свободата да казва тези истини не го прави любимец на властта. Въпреки че нееднократно е канен да ловува заедно с първия държавен и партиен ръководител Тодор Живков и е препоръчан от него за депутат в Народното събрание, отношенията им са студени. И накрая съвсем прекъсват, когато Емилиян Станев му казва: “Абе, защо не раздадете земята на хората, както си беше едно време, и всичко да се оправи?!”
В едно свое интервю писателят Йордан Радичков, спомняйки си за своя приятел, казва, че той често повтарял: „Когато човек трупа спомени, трупа живот. И по-хубаво е човек да трупа спомени, вместо пари.”
Задачата ни е да направим България нормална държава, а не съвършена. За човешкото същество е много по-естествено да живее в един свят, в който държавата не го държи за гушата, не му определя работата, не му решава възгледите и не го учи как да живее...
Красива, умна, талантлива и малко екзотична, Елисавета Багряна е звездата на българския културен небосклон, зает почти изцяло от мъжете. Въпреки чувствителността и крехкостта си, тя обаче се оказва удивително силна и оцеляваща в трудната борба за..
„Време на вяра, надежда и любов. И отсъствие на мъдрост.“ Така характеризира началото на 90-те години Петко Ковачев, който тогава е член на Независимите студентски дружества и „Екогласност”. През 1990 г. събитията вървят не като поток, а като придошла..