Отхапвам от сочното и вкусно парче баница и си давам сметка, че тук не я правят на две-на три. Това е изкуство, част от ритуала за посрещане на скъпи гости. Стопанката – Валентина Николаевна Обручкова, обяснява, че в тестото на парканската баница не се добавя мая. Брашното се размесва с вода и сол. Листовете се правят много-много тънки, почти прозрачни, дотолкова, че през тях може да се прочете вестник. Баницата набухва благодарение на яйцата, които се смесват с изварата за плънката, – се впуска в тънкости събеседничката ми. Припомня си детството, когато майка й приготвяла баница с късмети – копейки, пръчици, дафинови листа, като всеки предмет олицетворявал нещо.

Българската история на приднестровското село Паркани започва в началото на XIX век, когато френският херцог Арман Еманюел дьо Плеси де Ришельо е назначен за генерал-губернатор на Новорусия. Минавайки през пустеещите земи по крайбрежието на Днестър, Ришельо установява, че те са много подходящи за селище, и кани тук заселници от близо и далеч. Идват молдовци, украинци, запорожки казаци. Те обаче не се задържат задълго. През 1806 г. в търсене на по-добър живот в Приднестровието идват първите българи-колонисти. Това се смята за година на основаването на българското село Паркани. Названието му не е българско, идва от украинската дума „баркан“ (ограда, ограждение).

Паркани се слави с това, че тук българите асимилират всички останали, които се заселват в селото. Имаме молдовци, украинци, немци, евреи, арменци, белоруси, но децата им, кой знае защо, се възприемат като българи. При последното преброяване 80 на сто от 10-хилядното население определиха себе си като българи, разказва Валентина Николаевна.

В продължение на над 200 години парканци съхраняват българското самосъзнание и традиции. Българският им, макар с известно руско влияние, звучи архаично. Затова селото е като магнит за езиковеди и етнолози. Днес в Паркани идват учители от България да обучават на съвременен български език младите, за които често това е тласък да се завърнат в прародината.

Много за съхраняване на българския дух прави местният културен дом. С негова подкрепа вече трета поредна година младите хора от селото организират красивия празник „Мегдан“ (събор) на брега на Днестър. Тогава тук идват българи от Украйна, България, Молдова, пояснява Валентина Николаевна.



Самата тя, пенсионирана учителка, се е посветила на възкресяването на позабравените традиции. От години събира старовремски предмети от бита – облекло, кухненски съдове. Има богата колекция от сватбени снимки, която проследява историята на сватбената рокля от 20-те години на миналия век до днес. Всичко се пази в Музея на историята на село Паркани, създаван по нейна инициатива, но който, за съжаление, все още не може да отвори официално врати.

Сред добре запазените и интересни традиции в селото е сватбеният обред, който, разбира се, започва с годеж. При нас в Паркани женихът задължително поднася на избраницата си кърпичка, в която има зърно – символ на благополучието, плодородието, както и златен предмет, най-често кръст, понякога пръстен, обици, – увлича с разказа си учителката. – На стари снимки съм виждала жени с два кръста на врата. След годежа се случвало годеникът да замине. Тогава годеницата носела наред със своето кръстче и подареното от годеника. Можела да излиза, да се хваща на хорото, но двете кръстчета подсказвали, че не е свободна. Второто кръстче тя обикновено слагала и на кръщенето на първото си дете. На сватбения ден едновременно в къщата на булката и на младоженеца се събират техни роднини. Към 4-5 часа сутринта група жени се качва нависоко и запява песента „Изгряло е ясно слънце“. С нея тя се обръща към слънцето, за да измоли щастлив живот за младото семейство.

Друг интересен старинен обред е „целуването на ръка“. Той се изпълнява, когато младоженецът доведе булката вкъщи. До целуване на ръка реално не се стига, – уточнява Валентина Николаевна. При този обичай младата двойка обикаля масата с гостите. Първо с тях се здрависва младоженецът, а след него – булката. Стискайки й ръка, гостите „тайно“ й дават символична сума пари в знак, че я признават като бъдеща стопанка в къщата и хранителка на семейното огнище, с пожелание в нейни ръце да бъде семейният бюджет“.