Преди десетилетия българската православна общност в Истанбул била доста многобройна, но голяма част от нея постепенно емигрира извън Турция – по-малко хора се установяват в България, повече отвъд Океана – в САЩ, Канада и Австралия. Днес православните българи в Истанбул са едва около 450 души. С тях ни запознава излязлата наскоро монография „Невидимата общност: православните българи в Истанбул“ с автор доц. Магдалена Елчинова, ръководител на департамент „Антропология“ в Нов български университет. Книгата представя резултатите от антропологично изследване на общността. Проследява как се съхранява във времето етническата принадлежност на нейните членове и как се вписват те в живота на мегаполиса.

На въпроса как успяват българските християни да запазят в чужда за тях среда своята етническа и верска идентичност, доц. Елчинова отговаря:

Точно това и мен ме заинтригува, тъй като през годините тази общност е поддържала доста слаби контакти с България. Особено по време на комунистическия режим у нас, тъй като тогава с Турция бяхме от двете страни на идеологическата бариера. Но въпреки ограничената връзка с България те се определят като българи и православни християни. Според мен, най-силно ги държи около българщината връзката им с религията, но не само като вяра или религиозен ритуал, а и като институция и наследство. Според законите в Турция те са си учредили фондация, която поема грижата за имотите, останали от някогашната Българска екзархия, която е била базирана в Истанбул – екзархийският дом, църквата „Свети Стефан“, известна като Желязната църква, българското гробище и др. Грижата за тези места ги прави социално активни и разпознаваеми, тъй като те контактуват с местните власти в Истанбул, за да получават средства за поддържане на културно-историческите паметници. През последните 20 години истанбулските българи вече поддържат контакт и с българската държава, която също им оказва помощ в тази посока.

Връзката им с Българската екзархия датира от поколения. Чрез принадлежността си към църквата те се определят етнически като българи и запазват идентичността си. Спойващо звено е и българският език, чиято функция обаче постепенно отслабва. Вече само част от тях поддържа майчиния език в семеен кръг. Важно място в живота на истанбулските българи заемат и традициите, свързани главно с църквата – Гергьовден, Великден, Рождество Христово и празници от народния календар:

Такова събитие е Сирнишкият карнавал в неделята преди Сирница. Този карнавал е традиция, наследена от местата на произход на истанбулските българи. Но днес той се прави изцяло в духа на градския маскарад, а не както някога по селата.

Няколко са причините, които карат доц. Магдалена Елчинова да определи православните българи в Истанбул като „невидима общност“:

Може би първо това, че са много малко на брой и се губят в шарената мозайка на многомилионния град. Второ, те са вече едно утвърдено местно население и са добре интегрирани в градската среда. Принадлежат към мнозинството на светски ориентираните истанбулци от средната класа. Но може би най-силният аргумент, за да нарека така книгата, е фактът, че те остават силно непознати и за българското, и за турското общество. В България през последните години се появяват откъслечни информации за тях по медиите. В Турция няма официално признато българско малцинство и те са познати като българска общност само на съседите им в кварталите, в които живеят и на градските власти, с които си сътрудничат.