Нозете стъпват тежко, впримчени в натрапчивия ритъм на мотиви, които нагнетяват. Край огъня, хванали се за ръце, мъже и жени играят хоро, а мъртвите присъстват редом с живите. На втория ден от Възкресението.

От незапомнени времена жителите на видинските села Бойница, Гъмзово, Градец, Раброво се хващат на т. нар. поменално хоро, за да почетат починалите от миналия Великден насам, но и за да усетят духа на своите мъртъвци. Около средновековния скален манастир в местността Алботин те изпълняват ритуален танц, вярвайки, че на всеки, преселил се във вечността, трябва да бъде “раздадено” хоро.

Поменалните хорà се асоциират с древни практики и се играят с бавна стъпка обратно на часовниковата стрелка. Легендата за тях отвежда при тракийските племена, които погребвали мъртъвците си с песни и веселие, и вероятно първи създали обичая за “раздаването” на хоро. Защото, оказва се, от край време хората си представят задгробния живот подобен на земното си битие. Традицията битува най-вече във влашките села, а власите са известни с почитта си към отвъдното. За тях няма ясно изразена граница между двата свята, казва във филма етнографката Десислава Божидарова.

Не случайно власите наричат себе си романизирани траки, затова и вярват в задгробния живот и изпращат умрелия с най-ценните му вещи, понякога дори с телевизор. Някои от тях пък изпълняват ритуала приживе – събират близки на трапезата, попът я опява, и всички, без главния “герой”, ядат и пият. Други пък издигат надгробния си паметник, докато все още са на този свят.

И макар нехайството и отрицанието ни да отнасят и последните, наследени от древността традиции, докато по видинските земи крачи един-единствен жив свидетел, той все така ще изповядва споделеното във филма: В нашия край живеем повече за мъртвите, при нас всеки празник за тях го правим. И вместо да се радваме, че сега е Великден и че Христос е възкръснал, ние играем хоро за умрелите. Ние обръщаме другата страна и отиваме на хорото – танцуваме и плачем.