В края на годината, когато настъпва най-плодоносния сезон и обираме житейските си дарове, журналистката Станислава Пирчева получи още едно признание за смелостта си да застава пред слушателите в най-оголващото време – първите часове на нощта. Водещата на „Нощен Хоризонт“ по „Хоризонт“ на Българското национално радио взе „Златно перо“ в раздела „Радиожурналистика“ на СБЖ.

След всяко признание или награда, Станислава хвърля поглед към изминатия път. И си припомня, че той невинаги е прекосявал алеи с цветя. „Всеки успех, всяка грешка са изиграли роля, за да се озова днес тук“, вярва тя.

Всяка седмица Станислава поздравява слушателите с „Добра нощ – където и да сте“, потопявайки ги в атмосфера на искреност и топлота. „В тези най-първи часове дори мирисът на Радиото се усеща“, казва тя, докато надява своите криле с предчувствието, че може да допринесе за сбъдването на нечия мечта.

„Хората си мислят, че първите часове са изпълнени със спокойствие и мистика – разкрива Станислава. – Донякъде е така, но в същото време е голяма отговорност, защото от теб се изисква да даваш отговор на въпросите, които поставя денят, животът като цяло. А в случая това е слушателят – пред него трябва да бъдеш честен и, както се подразбира, трябва да бъдеш честен първоначално към себе си. Всъщност тази среща е като една пътека, покрита с най-фини и автентични камъчета от мозайка на откровения в нощта.“

Не само слушателите и хората, с които пресреща душата си, ала и думите се оказват неин верен другар в пътя. Още от дете разбира, че умее да се докосва до неизразими със слово светове и да ги пресъздава. Оттогава отглежда и голямата си мечта да бъде писателка, но първо да мине през журналистиката – като любимия си Уилям Текери. А със своята книга „Живот за събуждане“ провокира, тъй като умението да живеем с будно съзнание като че ли липсва на всеки от нас.

„Будността наистина ни липсва и това е нещото, към което всяко човешко същество се стреми – осъзнато или не – казва Станислава. –Често си мислим, че изпитанията надвишават силите ни, но винаги ме е крепяла вярата, че всичко случващо се е за добро – продължава тя. – Когато човек не живее осъзнато, нормално е да има своите житейски уроци. Разбира се, никой не се ражда научен – всичко, което имаме да научим, е част от житейския ни път. В този смисъл изпитанията наистина не са наказание – това разбрах от нелекия път, който съм извървяла досега.“

Болестта като изпитание по пътя, а не наказание – през този болезнен опит минава преди няколко години Станислава. А страшната диагноза води със себе си обичайната тъма, която цял те превзема. Един вестител на доброто обаче успява да прекоси безизходния лабиринт, защото когато раздаваш любов, тя връща при теб и утеха, и съпричастност, и надежда.

„Имаше един момент по време на благотворителната кампания за мен, в който наистина се чувствах много неуверена и изплашена – спомня си Станислава. – И тогава съпругата на Михаил Белчев - Кристина, каза: Аз съм уверена, че средствата за Станислава ще се съберат, но това, което трябва да направим, е да живеем пълноценно. Тези думи много ме окуражиха, дадоха ми сила и осланяйки се на всичко, което съм мислила и извървявала като път към себе си през годините, успях да издържа този най-тежък житейски урок. И днес отново искам да благодаря на всички слушатели и колеги, които ми помогнаха и бяха до мен - тяхната любов беше упование.“

Станислава казва, че обича да изкачва върхове. А най-високият сред тях е пътят към себе си: „Това е единственият път, който е важно човек да измине – да го постигне и да осъзнае, че наистина няма по-голяма сила, по-голяма вяра от Божията“.

И докато върви към себепознанието, в рими дълбае истини.

„Всичко, което изберем да се случи, е между осем и десет вечерта - може да е тъга, може да е радост, ние избираме. Отдалечаващите думи са неискрените – тези без любов.Това, което знае само душата, е истината. Вкусът на райската ябълка е винаги любов – във всичките ѝ проявления и форми.“

Снимки: личен архив