Валутни войни

Централните банкери обикновено не са тези, които водят войни. Но глобалната икономика е опасно място, пълно със заплахи за просперитета. Това е довело до идеята, че има боричкане за конкурентни предимства, при което всяка страна използва валутата си като оръжие. Стандартното виждане допуска, че политиците направляват валутните курсове надолу с цел стоките, произведени от родни фирми износители, да се продават по-евтино в чужбина, давайки силен старт на местната икономика. Когато други държави предприемат ответни мерки, избухва валутна война. Централните банкери твърдят, че не се опитват да печелят битки. Вместо това те намаляват лихвените проценти и предприемат други стъпки с цел стимулиране на икономическия растеж. Това обаче създава свръхизлишък тъй като парите се насочват към страни с по-високи лихвени проценти, като по този начин нараняват износителите. Дали умишлено или не, тези мълчаливи валутни войни  създават опасност – както за победителите, така и за губещите.

Битката отново избухна, когато Китай девалвира валутата си през август тази година, като по този начин предизвика спад на валутните курсове и в други части на света заради опасенията, че страните ще предприемат мерки за защита на износа си. По- рано през годината валутните пазари бяха разтърсени, когато централната банка на Швейцария се отказа от поддържането на тавана на швейцарския франк спрямо еврото. Най-малко 22 страни намалиха лихвените проценти през първото тримесечие на 2015 г. Настоящия конфликт започна да се проявява преди години, когато най-големите икономики се бореха по свой начин за справяне с ефектите от финансовата криза от 2008. Така например Фед, Японската централна банка и ЕЦБ въведоха програми за количествени улеснения. Тъй като възстановяването вървеше слабо, политиците изместиха фокуса си към ограничаването на дефлацията, която би могла да подкопае икономическия растеж. Повечето централни банки имат за цел да поддържат цените стабилни, така че когато в края на 2014 цените на петрола се сринаха, повечето от тях бяха принудени да действат. Кой пое удара? Основно САЩ – докато доларът поскъпва срещу почти всяка друга валута, това заплашва печалбите на американските износители.

Бразилският министър на финансите, Гуидо Мантега, въведе термина „валутни войни” през 2010 година, като осъди това, което според него е съзнателно преследване на по-слабите валути. Неговата страна е била ранна жертва в борбата, след като по-ниските лихви в САЩ насочват паричните потоци  към развиващите се пазари, което оскъпява износа на суровини в Бразилия. Това се отрази благоприятно на Япония, чиято валута – йената, се срина с 28% спрямо долара за период от две години. Така печалбите от износа на компании като Toyota се подобри значително. Най-големият бум на конкурентни девалвации се случва по време на Голямата депресия от 1930 г., когато страните изоставят златния стандарт, който е с фиксиран курс на валутите към стойността на благородния метал. До преди разпадането си през 1971 година, Бретън Уудската система възпрепятства повторението на стратегии като “разорявам съседа” чрез свързването на стойността на много валути към долара.През последните десет години, Китай е подложен на множество критики за това, че задържа стойността на юана, като по този начин евтините стоки помогнаха страната да се превърне в една от водещите износителки.

Поради опасенията си от появата на дефлация, централните банки възприемат неконвенционални политики за защита на своите икономики. Има призиви от централните банкери за по-ясна комуникация и по-единна позиция, тъй като валутните колебания създават несигурност, а това спъва инвестициите. Г-20, групата на двайсетте най-развити икономики, даде обещание да не отслабва валутните курсове за целите на конкуренцията.