Мирослава Кацарова: В музиката, с която аз се занимавам, не ми се налага да влизам в роли

Това споделя за „Фул Макс – Музика и цвят” на Радио Шумен в най-личното си време Мирослава Кацарова, заедно с още истории, свързани с новия си албум „My Cinema“, за срещата си с Йордан Камджалов и за публиката, която става все по-цветна.

Водещ: Добре дошла на Мирослава Кацарова в цветното издание на Фул Макс мрежа за музика.

Мирослава Кацарова: Здравейте и благодаря за вниманието, за мен е удоволствие да съм с вас.

Водещ: Предполагам вече сте приключили с деловия ден, успяхте ли?

Мирослава Кацарова: Да, вече съм у дома, в планината съм и се чувствам много добре. Чакам да посрещна залеза, залезите при мен са очарователни наистина и това е онази най-приятна част от деня, когато се виждам с най-близките си хора.

Водещ: Значи ние сме Ви на гости и ни отделяте от личното си време, много благодаря за това.

Мирослава Кацарова: Заповядайте, за мен е удоволствие.

Водещ: Преди да си поговорим за историите около “My Cinema”, защото съм сигурен, че са доста и че са много лични – нещо, което е почти злоба на деня, но не съвсем. Вчера (8 юни) Вие бяхте водещ на една среща в Пловдив с маестро Камджалов – успяхте ли да влезете в резонанс с него – това е един изключително харизматичен човек.

Мирослава Кацарова: Да, той е наистина изключителен човек, впечатляващ с таланта си, с пробивите си, с разсъжденията си по отношение на философията, за целия си Аз, за духовността, за това, което е свързано с творчеството като духовен импулс, като нови форми на търсения, експериментиране в областта на изкуството и духовността изобщо, за поривите и пристъпите му да създава диалози с публиката отвъд концертите си. От една страна неговите концерти – имам предвид в качеството му на диригент, наистина звучат прекрасно за мен – поне това, което аз идентифицирах – да играе с динамиката по един толкова поетичен начин, а от друга страна той има потребността да контактува с хората и да разговаря извън концертите, което показва един огромен дух, енергия и жажда за отношение със света наоколо, което го правят малцина, и Слава Богу, че той е българин. Това е един човек – толкова млад, толкова мъдър и толкова успял в световен план, бил е главен диригент на културния център в Хайделберг, концертира на три континента, работи с най-престижните симфонични оркестри, разбира се винаги е много интересно да срещам такива хора.

Водещ: Всъщност слушателите на Радио Шумен познават добре това име, и не само защото е от Търговище, от нашия район, а защото сме говорили няколко пъти и той самият каза, че за него да дирижира Берлинската филхармония не е неизпълнимо, но не е и цел. Прехвърлям връзка към това какво си поставя човек като цели пред себе си. Цели в живота е много високопарно казано, но когато успяваш да видиш нещата в пълнота, наистина да ги възприемеш и след това да ги предадеш, това е нещо много приятно. Оттам ли тръгват Вашите приключения с киното? Вашите лични изживявания, както Вие казвате – обяснили сте се в любов на киното? Това е нещо много лично, за да бъде споделено, оттам ли тръгват нещата?

Мирослава Кацарова: В интерес на истината музиката е като да правиш поезия. Това са лични отражения на нещата, с които си се сблъскал, по някакъв начин си преживял. И колкото по-близък си със самия себе си, имам предвид колкото по-дълъг път си извървял по дългия, нелек и болезнен път на себепознанието, толкова повече открития си направил. И навярно един човек или артист би могъл да бъде по-експресивен, защото свързва, прави различни връзки. Така се случи при мен, че аз харесвам много киното още от гимназиалните си години, израснала съм в Пловдив, където имаше студийно кино навремето, изгледала съм всичките си любими италиански режисьори в този период – Фелини, Пазолини, братята Тавиани, Вим Вендерс също така – вече излизам извън границите на италианското кино – навлизам в европейското, по-късно Алмодовар. Това са  неща, които до голяма степен повлияха върху личността ми, които ме изградиха, които ме разтревожиха. Тогава си спомням, че след филмите много, много разсъждавах надълго и нашироко и мисля, че в онези минути на ехото след филма съм стигнала до своите изводи за света. И то в онази възраст, в която човек е крехък и се чувства откривател. Хубавото е, че продължих да се чувствам откривател и сега, когато отново ги изгледах, защото си дадох сметка, че една от най-красивите музикални теми е тази на Андреа Мориконе от филма на Тонаторе „Ново кино Парадизо“ и оттам някак тръгнаха нещата, също и от филма „Един мъж и една жена“, който е още по-стар – от 60-те години. Там пък тази прочута тема на Франсис Ле е също много очарователна, кокетна и в същото време исторически важна за френската боса нова, защото тогава се появява този музикален феномен и във Франция. Изобщо правих различни връзки и си дадох сметка, че има и чисто инструментални пиеси, които бих искала да изпея, което на практика за гласа е сложно упражнение и трябваше да продължат в песни. Така и стана. Понеже споменах Андреа Мориконе, да кажа, че една от най-вълнуващите теми в този албум и за мен лично е именно “Cinema Paradiso”, според мен, може би най-красивата любовна тема, писана за филм през XX век. Много романтична, красива, но все пак симфонично-инструментална. Поканих Емил Рахнев да напише текст, а Веселин Веселинов - Еко да направи аранжимент и така се получи една песен – съвършено ново музикално произведение. Записала съм тези неща преди две години и имах проблеми с уреждането на авторските права точно на тази тема. Лицензиантите и посредниците винаги малко или повече осуетяват нещата, за тази тема даже мъничко се бях поотчаяла, честно казано, но  случайно или не се срещнах с един мой приятел – оперен певец, който тъкмо работеше с Андреа Мориконе и той ми даде неговия имейл. Аз написах писмо на Андреа Мориконев за това колко много харесвам тази тема, как съм я пяла, но съм пропуснала да я закрепя за писмото. И получавам един хладен мейл, в който той пише: „Да, разбира се, изпратете ми да чуя.“ Аз изпращам – за втори път, с текста на Елин Рахнев, преведен от Невена Дишлиева-Кръстева на английски език и нашето изпълнение, след кооето последва един изключително топъл и мил мейл, в който той ме приветства, хвали, изобщо казва най-вълнуващи думи за нас и пожела да се чуем по телефона. Чухме се, той задейства целия механизъм, вече имах правата за тази песен и по всичко си личеше, че времето за албума е узряло. Много бързо направихме всичко и ето, че той е факт – ето ви една история.

Водещ: Чудесна история, а най-хубавото е, че в случая тези, които по някакъв начин са създавали пречка, не нарочно, разбира се, са направили така, че в края на краищата Вие да получите личен контакт.

Мирослава Кацарова: Понеже попитахте в началото какви са целите, аз не съм такъв тип човек отдавна, може би съм била дълго време, но се научих спокойно да оставям нещата да ми се случват. И трябва да ви кажа, че това е най-пълноценният начин да ти се случва животът – когато оставиш всичко спокойно да идва при теб.

Водещ: По-лесно влизате в роля или излизате? В концертните представяния, в записването, кое Ви е по-лесно - да влезете в атмосферата или да излезете после от нея?

Мирослава Кацарова: Честно казано, не мисля, че в музиката, с която аз се занимавам, ми се налага да влизам в роли, изобщо даже. Нещата, които правя, са част от самата мен и не представляват част от някаква друга реалност или пък не са плод на някаква моя фантазия или някакви странични проявления на моята личност. Не, няма такова нещо. По-скоро всичко това е едно цяло и аз съм част от това – живота, музиката, срещите с хората, записите в студиото, където въпреки че изглежда, че е самотно занимание, не е така, защото около мен винаги има хора, с които се съветвам, с които работя, когато ме записват. Когато сме вече на сцената, разбира се, работата е вече съвършено различна. Там съществува друго нещо, което е изключително важно  - енергията, която е плод на нашата любов към музиката, която ние си разменяме помежду си в рамките на сцената, е също толкова важна, колкото и енергията, която публиката преживява, изпитва и излъчва към нас. Това е форма на общуване. Когато ние сме на сцената, ако мога така да се изразя – едновременно и публиката, и изпълнителите създаваме музиката, която се ражда, защото има един наистина много плътен обмен на емоции, на чувства, на любов, на съпричастност. Така, както аз разказвам истории от сцената, така и публиката насреща ми разказва истории с погледите си, с тишината си, с други знаци около себе си... Общо взето музиката създава връзки и това е едно от най-благородните и човешки качества на това изкуство.

Водещ: Само да Ви допълня, че точно в същия стил и почти със същите думи Теодосий Спасов няколко пъти е споменавал, че когато е започвал да се занимава с кавал, когато е започнал да разчупва рамките, той го е правил най-вече за да може да изпълни мечтата си да свири с много и най-различни музиканти. И както и Вие казвате, тази взаимна връзка и между изпълнителите на сцената, и между публика след това, е нещото, което кара хората да се движат напред, да обменят музика. Ние Ви завиждаме за тези ваши изпяти истории, които са си и ваши лични, някак си много хора решават, че всичко това е роля. При Вас по-скоро е обратното. Като излезем малко от „My Cinema“ – моето кино, ако поразгледаме малко по-нацяло албума, той направо си е един сценарий за една красива, малко меланхолична и много любовна история, и за красотата на споделената тишина.

Мирослава Кацарова: Нека не прозвучи някак претенциозно – има някаква драматургия, някаква връзка между песните, в думите, в текста, в начина, по който са аранжирани. Много ми е важно да кажа, че до мен плътно през цялото време беше Мирослав Турийски, с когото направихме тези връзки също чисто музикално, защото той е автор на оригиналните композиции вътре в албума, и от друга страна на част от аранжиментите. Веселин Веселинов - Еко също е автор на част от аранжиментите, с нас свири Христо Йоцов, имаме гост музиканти. Но сякаш, като цяло, аз съм винаги с тези трима музиканти на сцената. Около нас винаги има музиканти, които каним, които харесваме и всичко това е нова и нова авантюра, както вие се изразихте в началото, въпреки че за нас далеч не е авантюра. Това е нашият живот. И точно затова няма смисъл да влизаме в роля, защото това е продължение на всичко, свързано с нас и логиката е като всяко важно нещо за един човек и е лично - личен разказ, лично отражение. Това е част от самия теб и не се налага да бъдеш някой друг, а и публиката никога не може да бъде излъгана. Публиката винаги разбира, когато у теб има нещо фалшиво. И дори то да е прикрито с брилянтна виртуозност, рано или късно тя е разконспирирана. Друг е въпросът, че моята лична музикална естетика не е свързана с това да демонстрирам някаква виртуозност. Моят принцип е да бъда вярна на музиката, на красотата на музиката, на нейния абсолютно духовен и, как да кажа, сърдечен избор, защото музиката е подчинена на изключително много закони и правила, които един артист трябва да познава, непрекъснато да анализира и да се труди. Но от друга страна, музиката е свързана и с ирационални алгоритми, ако мога така да кажа, които се задействат от чувства, от всичко, което е отвъд разума и отвъд логиката, тогава става магия.

Водещ: И все пак, когато казахте, че публиката винаги успява да „оцени“ фалша, трябва да се отбележи, че тази публика, пред която са тръгнали нещата, като идеи е публиката на „Би Боп кафе“, която не е каква да е.

Мирослава Кацарова: Не винаги, не винаги. Да, публиката на „Би Боп Кафе“ от една страна, последният ни концерт беше в „Перото“, където ние превърнахме един литературен клуб в джаз клуб, като преобразихме тотално сцената със звук и светлина и там хората бяха също много, много светли, интелигентни, чувствителни, реагираха на всичко, предишният ни концерт, който пък не е свързан с албума “My Cinema”, програма от бразилска музика, също така аранжирана специално от нас с Мирослав Турийски – “Desafinado Live”, беше пред 500 човека в София Лайв, където хората бяха също с огромно уважение към музиката, с култура на слушане. Това ми връща надеждата и чувството, че в България има наистина много културни хора, които си ходят на концерти и имат реална потребност от това. Има ги тези хора и те стават все повече и повече, все по-културни и по образовани – къде да пляскат, къде да мълчат – това е много радостно за мен.

Водещ: Те не са само в концертните зали и джаз клубовете  - хора, готови да слушат, има достатъчно...

Мирослава Кацарова: Да, аз вярвам в това много. Не съм песимист в никакъв случай, не съм от хората, които се оплакват, точно обратното - аз съм много оптимистично настроена. Преди няколко месеца, в края на миналата година приключи „Пловдив Джаз Фест“, който имах честта да организирам, тази година също, живот и здраве, надявам се така да се развият нещата. Искам да ви кажа, че все по-шарени, по-културни, по-ведри, по-светли лица виждам. Да, мисля, че публиката става истинска.

Водещ: Има и какво да слуша, какви истински неща да слуша. Ние ще продължим да слушаме музиката от “My Cinema”, а аз ще Ви пожелая приятна вечер, дано залезът да бъде толкова хубав, колкото го очаквате и колкото може да го видите.

Мирослава Кацарова: Тук залезите винаги са красиви и благодаря за вниманието и за това, че споделяте нашата музика.