Антон Серкеджиев: В Delta Roosters всички сме на един акъл, само някои са родени по-рано, други по-късно

Водещ: Имам удоволствието да кажа добре дошъл в ефира на Фул Макс и на Радио Шумен на Антон Серкеджиев – водеща фигура, вокалист, китарист, автор на песните на групата Delta Roosters. Delta Roosters – делтата, предполагам не е тази на Дунав, въпросът обаче е кои са заспалите – тези, които имат нужда от събуждане? Да разшифроваме, че името на групата може би трябва да се преведе на български като Петлите от делтата. Така ли трябва да бъде?

Антон Серкеджиев: Така е, да. Има една такава класика в блуса: Little Red Rooster – Малкият червен петел – той е символ на мъжкарчета така да се каже, на хулиганчета малко. Петлите – да, като че ли нещо будят – там, в заспалото село, защото така се пее и в песента – като го чуят във фермата, че кукурига, значи нещо става. Ние сме почитатели на блуса. Всъщност ние започнахме групата с Пешето, като дуо по-скоро и после почнахме да прибавяме още приятели и инструменти.

Водещ: Да ги представите и тях.

Антон Серкеджиев: Ние започнахме Delta Roosters като доста акустична формация – две акустични китари, хармоника и слайд китара. На хармониката беше един финландски майстор Еeро Турка, който се подвизава тук, в България, защото е женен за българка, а на слайд китарата беше Мишо Шишков, който свири сигурно на десетина инструмента. И така всъщност започнахме, като обръщане към основите на делта блуса, както се е свирил в началото на миналия век. То не може да е както се е свирил, защото няма как да ги повториш тези майстори, но при всички положения ни харесваше този автентичен звук и по някакъв начин искахме да го представим. Известно време свирихме в тази формация, но по-скоро поради такива организационни проблеми около събирането решихме малко да сменим конфигурацията на групата, тъй като беше просто невъзможно тези майстори като Ееро и Мишо Шишков да бъдат заменени от някой друг, когато отсъстват.  Решихме да сменим малко концепцията и направихме групата с барабани и бас. И отпреди две години вече към нас се присъединиха Радо Милев – на бас и контрабас, и Любо Бозаджиев – барабани. Любо Бозаджиев и Пешето са свирили в „Джендема”. И така – почнахме да свирим вече в този формат, който е актуалният днес.

Водещ: Всички бързат да направят свои авторски неща, а пък при вас общо взето са трябвали пет години – в случая не пет, но може би две…

Антон Серкеджиев: Всъщност тези парчета, които ние имаме като измислени, са може би от четиригодишния период, в който са се раждали някакви парчета, които сме и правили, и най-накрая решихме, че е крайно време тази година да приключим този въпрос с този материал, който имаме, да го запишем най-накрая. Започнахме да записваме тези неща, които ги има, но трябваше да се направят вече както трябва. Почнахме с тези две парчета, които записахме, буквално преди няколко дни излязоха от студиото вече готови, и септември и октомври продължаваме. Когато много го мислиш едно нещо, някакво произведение, може би важи за всякакъв вид творчество, прекалено много го мислиш и прекалено много се притесняваш да го пуснеш на всеослушание в един момент може да се случи така, че никога да не излезе, защото все нещо добавяш, добавяш, а пък то всъщност няма нужда чак толкова – трябва да се направи, да се остави и да продължиш нататък.

Водещ: Така като ви гледам, не може да се каже, че сте приятели от деца с Пешето, има разлика във възрастта. Как успяхте да се намерите и най-вече как успявате да продължавате да работите заедно, защото наистина добре се разбирате?

Антон Серкеджиев: Всъщност стана покрай Краси Табаков, който е китарист на Подуене Блус Бенд, с него сме доста близки приятели, те работеха заедно с Пешето в един музикален магазин преди години. Аз си бях при Краси, нещо си приказвахме, джемихме си така, дрънкахме си на китарите и Пешето дойде и вика: „Ти така много приятно нещо свириш, искаш ли да направим едно акустично дуо?” и аз викам: Ами що не?”  И така почнахме, и оттогава много добре се разбираме, тъй като вкусовете са ни много сходни. Не сме особено млада група, разбира се, но това няма никакво значение, защото всички сме на един акъл, просто някои са родени по-рано, други по-късно. Обичаме блуса, но още нещо, което ни свързва всички, е любовта към The Beatles например, просто сме израсли с една и съща музика, по този начин мислим в една посока.

Водещ: Много хора смятат, че ставаш комерсиален, само ако си по-твърд от Metallica или трябва да направиш денс хит за една вечер, а пък при вас нещата хем стават бавно, хем не смятате за нужно да стреляте по ушите на слушателите си.    

Антон Серкеджиев: То е някакъв вид концепция. Има едно прекалено, за мене лично, напомпване като цяло на музиката в днешно време. Ако слушаме нещата, които са записвани 40-те, 50-те години и разбира се, най-силните години на рока - 60-те и 70-те… има винаги една тишина в музиката, тишина между нотите, динамика, дишане, чувство… Не може да се напомпа всичко, да удряш по една първична струна на слушателя. Блусът, например, той е музика, която е искрена, страстна, но в нея има много тънки моменти, които няма как да не се уважават. Тоест, ако ти направиш нещо качествено, трябва да се съобразиш и с „тънката” част на музиката. И ако успееш да го постигнеш, то всъщност се получава нещо хубаво и музикантски издържано. Рокендролът, например, е нещо, което страшно много обичаме и е достатъчно енергично, но то не е агресивно, събужда приятни усещания.

Водещ: По-скоро се е променила представата за това колко можем да носим на звук и на ред други неща. Да речем през 50-те и 60-те години едно се е смятало за адски енергично, като се замислим и какво се е случило на ред пиана от онова време. Сега вече не е точно така, и сега си имаме Jamie Cullum да речем, мисля, че и с китарите нещата са същите – какво е било 50-те и 60-те години, като отношение чисто към инструмента китара, и какво им се случва на китарите в по-ново време.

Антон Серкеджиев: Да, разбира се това е част от шоуто. Jimi Hendrix си пали китарата примерно, или я чупи, но това, което той свири като музика, сравнено с нещото, което е сега продукцията, мисля, че може много да приказваме от музикантска гледна точка. Аз, например, обичам да слушам много неща, и съвременни, и джаз, и класическа музика, но мен ме впечатлява нещо, което Ray Charles записва 50-те и 60-те години – влизат в студиото, записват на живо, всички свирят и нещата се получават страхотно добре, което е много трудно…

Водещ: Вие все пак сте ориентирани към свирене на живо. Кога разбирате, че сте „хванали” слушателите? Има ли си някакви тайнички знаци, по които усещате вече, че те дишат с вас, освен, разбира се, по тишината в залата?

Антон Серкеджиев: Много често ни се случва и това е един вид като предизвикателство, примерно публиката да не знае какво да очаква. В началото се заслушват без много бурна реакция и в процеса на вечерта се става, танцува се и реакцията е много видима. Разбира се, много приятно е и когато те слушат с внимание. Българската публика по принцип е малко капризна и трудно се отпуска. Чужденците много бързо реагират, когато нещо им хареса. На първото парче те могат да започнат да ръкопляскат, да реагират. Докато българската публика много често изчаква момента…

Водещ: Да изправи изпълнителите на нокти максимално, което не означава, че не е харесала…

Антон Серкеджиев: Точно така, после идват много често хора и казват: „Много бяхте добри…”, но някак изчакват малко, което е нормално – някакъв вид манталитет. Най-важното е на хората да им хареса. Аз лично съм на този принцип, че не може човек да свири за себе си; ако не те харесват, значи нещо има. Проблемът не е в хората.

Водещ: От доста време контактувате с публиката, има ли смисъл от това „събуждане”, вижда ли се някакъв резултат или по-скоро обратното, защото много хора казват, че апатията става все по-голяма и по-голяма?

Антон Серкеджиев: Аз по принцип за себе си не мога да кажа, че съм страшен оптимист, бих казал, че съм реалист. По-скоро реалистичен оптимист.

Водещ: Реалист със светъл поглед…

Антон Серкеджиев: Да, още по-правилно казано. Какво значи има ли смисъл? Всичко има смисъл. Когато нещо е положително, идеите са ти хубави, желанието ти е хубаво, винаги има смисъл. Може да няма за всички, но все за някой ще има смисъл, и най-вече за теб. Така че има смисъл, друг е въпросът какво се получава краткосрочно, но аз мисля, че дългосрочно се получават нещата. Много хора правят различни неща, опитват се да правят различни неща във всяка една област и това значи, че светът е отворен вече, много неща се виждат вече и никой даром няма да дойде да ти направи каквото и да било. Конкуренцията в Европа, в Щатите в тази музика е ужасяваща, така че никой няма да дойде и да ти каже: „Ти си много велик, ето ти тук – записвай, преподавай и печели милиони и се движи с частен джет…” Няма да стане – всички са се борили, имали са и шанс, някои не са го имали, но това е положението, навсякъде е така – един успява, друг не. Но това не значи, че трябва да се откажеш предварително. Така че има смисъл. Аз мисля, че всяко нещо трябва да се ръчка, защото иначе не става.