Подкаст на српском
Величина текста
Бугарски национални радио © 2024 Сва права задржана

На среща с миналото в Старо Стефаново

БНР Новини
3
Фотографија: Миглена Иванова

Богата е българската земя. Богата с нейната природа, история, археология, хóра, и в същото време непозната дори за нас самите, българите. За пореден път се уверих в това, когато се озовах в балканското село Стефаново (Ловешка област) на 155 км от София по пътя за Варна. След отклонение от магистралата се спускате по живописен виещ се път и го виждате сгушено в малка долина. Разделено е на две части – съвременна и стара, която, въпреки че през 1982 г. е обявена за архитектурен резерват, остава встрани от масовия туризъм, нито среща подкрепа от държавата.


Къщите в Стефаново са двуетажни, изградени от дъбови греди, носещи върху себе си товара от красивите покриви с тежки каменни плочи. Стените между гредите са оплетени с плет и измазани с дебел слой глина и слама. Тази традиционна изолация пази в къщите хлад през лятото и топлина през зимата. Тук има църква от 19 в. и училище, затворило врати през 1965 г., заради „липса на материал”, както споделят местните.

Иван Павлевски от години изследва историята на своето село. На основата на събрания от него богат документален материал е написал книгата „Ние, врачените”. „Врачените”, защото старото име на селото е Враца. То е свързано с тракийското минало на селището, но:


Наименованието на село Враца съвпада с това на град Враца (Северозападна България), затова от Окръжния народен съвет нареждат да му се смени името, – разказва Павлевски. – Местните историци доказаха, че името на град Враца е свързано с крепостта Вратица накрая на града до р. Лева, което на тракийски е означавало „крепостта край изворите”. Търсейки аналогия с моето село, което се е казвало по същия начин, стигнах до извода, че тракийската крепост, която е на 2 км източно от днешния архитектурен резерват Старо Стефаново, най-вероятно също се е казвала Вратица, тъй като до нея има много дълбок разсед (бел. ред. – вид разлом, при който има пропадане на земната повърхност), където извират 36 извора. Затова аз застъпвам тезата, че крепостта се е казвала Вратица, оградена отвсякъде с гердан от извори. Известно е, че траките са обожавали водата и изворите.

Според Павлевски останките на крепостта са съборени почти изцяло през 1920-1921 г., когато Стамболийски разрешава създадените Трудови войски да строят пътища, като взимат камъни от близко намиращите се запазени крепости. Около селото има и много разкопани и ограбени тракийски могили. Ето какво разказва г-н Павлевски за днешното име на селото:

През 1949 г. по решение на местните структури на БКП селото е прекръстено на Стефан Пашев, ученолюбив младеж от селото, който емигрирал в СССР, а после се върнал със специалните части на НКВД, хвърлени тук, където е бил дълбокият тил на вермахта, за да препятстват прехвърлянето на немски войски към Източния фронт.

През 1942 г. Стефан Пашев е заловен от властите и разстрелян.


Селото се гордее с това, че в него винаги са живеели само етнически българи. По време на Османското владичество то се е ползвало с войнугански статут, а в замяна е давало невъоръжени войници за турската армия, разказва Павлевски:

Селото се е ползвало с такъв статут, че част от населението му не е плащало данъци на турската власт. Турците са нямали право да остават и преспиват в селото. Жителите били горди планинци със силен народен дух, който се отличавал с изключителна революционност.

Оттук е родом Иван Йонков Вратцалията (Иванаки Кюркчията), заможен първомайстор-кожухар. Той организирал в селото въстаническа чета от млади мъже и им купил пушки и облекло. Бил е сред организаторите на Велчовата завера, които направили опит за въстание срещу османската власт през 1835 г. При разкриването на заговора Кюркчията е обесен, а четниците заклани.

Паметната плоча на къщата на Иван Йонков Вратцалията
Със Стефаново е свързана и историята на един над хилядагодишен цер:

Параклисът на мястото на цераТози цер беше обявен за паметник на културата. Но през 80-те г.г. той изсъхна. Около него се извършваха църковните обреди и празнуването на Илинден. Церът можеше да се обгърне от десетина човека. Имаше огромна хралупа, където се събираха всички деца от местното училище. Родолюбиви българи направиха хралупата на дъба на параклисче. Но една запалена свещ подпали и изгори изсъхналия дъб. Сега там има параклисче, покрито с каменни плочи.

Селото има вход, но няма изход. Така е разположено след като през вековете се е преселило встрани от главния път и от разбойническите набези. Ето какво разказва Иван Павлевски:

При една от многобройните епидемии от чума, които през турския период върлували на всеки 35-40 години, голяма част от населението на селото измира. Останалите живи се принуждават да запалят селото, да изгорят труповете и да се преселят зад вода, като са вярвали, че водата ще спре епидемията. Затова селото е разположено в тази задънка (бел. ред – място без изход). Затова не мога да се съглася с теорията, според която наименованието Враца произхожда от „врата”. Селото е в задънка, няма врата за никъде”, – сподели Иван Павлевски.

Снимки: Миглена Иванова


Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!

Галерија