Смесеният хор на БНР
Снимка: Василка Балевска
На Велики Разпети петък Смесеният хор и Симфоничният оркестър на Българското национално радио с диригент Веселин Байчев и солистите Лилия Кехайова, Галя Павлова, Георги Султанов и Калоян Христов (хормайстор Румен Райчев), ще ви въведат в атмосферата на деня със „Стабат матер” от Росини.
Билети на касата на „Кантус фирмус” в зала „България” и по интернет на: www. Ticketsbg.com
Веселин Байчев е роден в София. През 1969 г. завършва Българската държавна консерватория – днес НМА „Проф. Панчо Владигеров” в класа по дирижиране на професор Константин Илиев. Специализира при Арвид Янсонс във Ваймар и Франко Ферара в Сиена. В периода 1970-1995 г. е диригент, по-късно и главен диригент на Русенската държавна опера. От 1988 г. до 1993 г. той е и главен диригент и художествен ръководител на Врачанската филхармония, а впоследствие и на Старозагорската държавна опера. През 1997 година Веселин Байчев създава Камерен ансамбъл „Темпи Кончертати”, чийто дебют е в рамките на първия фестивал „Тракийско Лято”. От 1999 до 2001 е главен диригент на Софийския духов симфоничен оркестър. Гостувал е на всички по-големи оркестри и оперни театри в България, както и зад граница – Австрия, Германия, Гърция, Испания, Полша, Чехия, Словакия, Русия и Унгария. Бил е председател на Съюза на Българските музикални и танцови дейци, както и на Дружеството на Българските симфонични и оперни диригенти. През май 2001 г. Веселин Байчев бе избран за диригент на годината. Понастоящем е диригент в Държавната опера – Русе.
Лилия Кехайова завършва Пловдивското музикално училище „Добрин Петков” с профил оперно пеене и пиано, и Вокалния факултет на НМА „Проф. Панчо Владигеров” в класа на проф. Илка Попова през 2002 г. Още като студентка играе Сузана в операта на Моцарт „Сватбата на Фигаро”, Розина в „Севилският бръснар” на Росини и Лизета в „Тайният брак” на Чимароза. След дипломирането си участва в майсторски клас по оперно пеене в Лятната музикална академия – Люксембург при професор Силвия Гести.
През 2003 г. печели стипендия от Академията за изкуство и култура „Борис Христов” в Рим, където работи с известната певица Мирела Паруто. По-късно продължава обучението си в Милано при българската оперна певица Адриана Стаменова.
През 2001 г. става лауреат на конкурса „Нови гласове”, организиран от Националната опера в София. Същата година дебютира в ролята на Леонора от „Трубадур” в Старозагорската опера, което поставя началото на изявите й в драматичния сопранов репертоар. Успешно гастролира в български и чуждестранни театри в ролите на Леонора, Аида, Галатея („Хубавата Галатея” в ДМТ „Стефан Македонски” и в Музикален театър, Пазарджик).
Репертоарът й включва още Дездемона („Отело”), Манон („Манон Леско”), Фиордилиджи (Cosi fan tutte), Лиу („Турандот”), Елизабет („Дон Карлос”), Жулиета („Хофманови разкази”), Неда („Палячи”), Микаела („Кармен”), Мими и Мюзета („Бохеми”) и др.
Галя Павлова-Ботева е родена и учи в София. Завършва Средното музикално училище и Националната музикална академия със специалност оперно пеене в класа на проф. Мати Пинкас.
Дебютира в Старозагорската опера в ролята на Адалджиза от „Норма” на Белини. Репертоарът й включва арии из опери на Моцарт, Глук, Верди, Росини, Пучини, Белини, Чайковски, Бизе, Масне, Сен-Санс, Де Файя и Вагнер. Има и солови изяви в кантатно-ораториалния жанр: „Реквием” на Моцарт, „Матеус пасион” и „Магнификат” от Й.С.Бах, „Реквием” от Верди.
Галя Павлова-Ботева се изявява на сцените на оперните театри в Стара Загора, Пловдив и София, от 1998 г. гастролира с Варненската опера в Гърция, Турция, Швейцария, Германия. Многократно участва във фестивала „Димитрия”, Солун, където прави и запис на Симфония № 3 от Густав Малер.
Участва във „Великденския фестивал” в Москва(2005), през 2003 г. изнася концерти с Лиможкия симфоничен оркестър из цяла Франция като солист с „Големите български гласове” в Монреал и Торонто, концертира в Дания, Италия и други страни.
През 1994 г. Галя Павлова-Ботева прави записи за фирма „Гега” – арията на Полина из операта „Дама Пика” от Чайковски и на Кончаковна из операта „Княз Игор” от Бородин.
Георги Султанов е роден е през 1975 в Ямбол. През 1999 г. завършва Пловдивската музикална академия. От 2003 г. е солист на Бургаската опера.
В богатия репертоар на Георги Султанов присъстват теноровите партии на Дон Отавио в операта „Дон Жуан”, Тамино от „Вълшебната флейта” и Педрило в „Отвличане от сарая” от Волфганг Амадеус Моцарт, Алфред Жермон в операта „Травиата”, Исмаел в „Набуко” от Верди, Артуро в „Лучия ди Ламермур” от Доницети, Ферандо в „Така правят всички жени” от Моцарт, Евгений Онегин в едноименната опера от Чайковски, Линдоро в „Италианката в Алжир” от Росини, както и Парис в „Хубавата Елена”, Орфей в „Орфей и Евридика” от Жак Офенбах, Камий във „Веселата вдовица” от Франц Лехар, Баринкай в „Цигански барон” и Алфред в „Прилепът” от Йохан Щраус. Наскоро той изпълни ролята на Арнолдо в операта „Вилхелм Тел” от Росини (постановка на Русенската опера).
Георги Султанов гастролира на оперните сцени в редица европейски държави.
Калоян Христов учи оперно пеене при вокалния педагог Георги Кузманов. Същевременно завършва програмата „Музикално-театрално студио” в Центъра за продължаващо обучение на Нов български университет, където работи с режисьора Симеон Симеонов и диригента Веселин Байчев.
Участва в майсторски класове на Лучано ди Мартино, Армандо Анселми и Даниеле Молес. В рамките на обучението си и извън него играе Зарастро („Вълшебната флейта” – в Русенската и Старозагорската опери, на фестивала „Охридско лято”), Дон Алфонсо (Cosi fan tutte), Фигаро („Сватбата на Фигаро” – Русе), Осмин („Отвличане от сарая” – Опера бутик Tempiconcertati), в сценичната реализация на „Кантата за кафето” от Й.С. Бах, (Шлендриан), българската премиера на камерната опера „Меховете” от Джорджо Ферари (Тайният агент); пее Брандер в „Проклятието на Фауст” от Берлиоз в Ниш и Смедерево; в репертоара му са още ролите на Хан Кончак („Княз Игор”), Великият инквизитор („Дон Карлос”), Мефистофел („Мефистофел” от Бойто); участвал е в редица концертни програми с оркестър в Стара Загора и Русе, и в рецитали с пиано в София, Шумен, Велинград, Перник.
През 1831 година Джоакино Росини пътува из Испания в компанията на своя приятел – испанския банкер Александър Агуадо, притежател на Château Margaux. По време на пътуването държавният съветник Фернандес Варела му поръчва творба по традиционен литургичен текст – Stabat Mater. Росини успява да напише част от произведението още на следващата година – 1832, но здравословни проблеми му попречват да го завърши. Тъй като налице е само част от композицията – номерата 1 и 5-9 – той помолва своя приятел Джовани Тадолини да съчини шестте останали части и представя готовата творба на Варела като своя собствена. Премиерата е на Велика Събота през 1833 – в църквата San Felipe el Real в Мадрид, но тази версия никога повече не е изпълнявана.
Когато Валера умира, неговите наследници продават произведението за 2000 франка на Парижкия издател Антоан Олание и той го публикува. Росини протестира, твърдейки, че има права над издаването на творбата, и се отказва от версията, притежание на Олание, тъй като тя съдържа музика и от Тадолини. Макар и изненадан от това, Олание се амбицира и отива още по-далече: той подготвя публично изпълнение на „Стабат матер” в Salle Herz на 31 октомври 1841 година. На това представление са изпълнени само шестте части, написани от Росини. Междувременно Росини вече е продал издателските права за 6000 франка на друг парижки издател – Еужен Трупена... Следва съдебен процес, в който побеждава Трупена. Към края на 1841 година Росини завършва творбата, замествайки частите, написани от Тадолини, със собствена музика. Братята Леон и Мари Ескудие, които били купили издателските права от Трупена за 8000 франка, ги продават на директора на Théâtre-Italien за 20 000 франка и той започва да се подготвя за първото представление...
Богатото оперно творчество на Росини разделя публиката на две: обожатели и критици. Обявяването на премиерата на неговата „Стабат матер” дава възможност за масирана атака от страна на пребиваващия по това време в Париж Рихард Вагнер. Той напада не само Росини, но и изобщо ширещата се по това време в Европа мода да се пише религиозна музика, за да се печелят пари. Седмица преди обявения концерт, в музикалното списание на Роберт Шуман Neue Zeitschrift für Musiк е публикувано есе от Вагнер, подписано с псевдонима H. Valentino. В него той определял популярността на Росини като „необяснима”. „Това е изключително! Докато този човек е жив, той винаги ще бъде на мода” – пише Вагнер. Следва констатацията: „Тази отвратителна дума – авторско право – изръмжава между редките непрофесионални повеи: Действие! Действие! Още веднъж – ДЕЙСТВИЕ! И колко пари се пръскат по най-добрите адвокати, за да се вземат документи, с които да се направи възражение. О, да, глупави люде, уморихте ли се вече да плащате? Познавам човек, който само за пет франка може да ви напише пет валса, всеки от които по-добър от тази мизерия на заможния й притежател...” Разбира се, самият Вагнер по онова време още няма и тридесет години и все още не е постигнал такъв успех със своята собствена музика във френската столица...
„Стабат матер” е изпълнена изцяло за първи път в Париж в Théâtre-Italien's Salle Ventadour на 7 януари 1842. Като солисти участват: Джулия Гризи (сопрано), Ема Албертаци (мецо-сопрано), Марио (тенор) и Антонио Тамбурини (баритон). Ескудие пише: „Името на Росини непрекъснато бе скандирано заедно с аплаузите. Цялата творба изключително много допадна на зрителите, триумфът й беше пълен. Три номера трябваше да бъдат повторени... и публиката напусна театъра развълнувана и изпълнена с възхищение, което скоро превзе цял Париж”.
През месец март в Болоня е и италианската премиера на творбата, поставена от Гаетано Доницети. Тя също преминава при много голям успех. Този път сред солистите са Клара Новело (сопран) и Николай Иванов (тенор). Доницети разказва за реакцията на публиката: „Невъзможно е да се опише този ентусиазъм. Дори след последната репетиция, на която участваше самият Росини, по средата на деня той бе съпровождан до дома си от възторжените възгласи на повече от 500 човека. Същото се случи и вечерта, под неговия прозорец, докато той не се появи отново пред тълпата”...
Независимо от факта, че това произведение е много по-различно от останалите творби на Росини, северногерманските критици (както пише Хайнрих Хайне в едно свое есе за Росини) го определят критично като “твърде светско, чувствено и прекалено игриво за такава религиозна тема. В отговор френският музикален критик Гюстав Шуке отбелязва, че „не бива да се забравя, че религията на Юга е нещо доста различно от религията на Севера”.
„Стабат матер” е написана за четирима солисти (сопрано, мецо-сопрано, тенор и бас), смесен хор и оркестър.
По публикацията работи: Аделина Александрова
Последвайте ни и в
Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!
