„Едва сега разбирам как бавно остарявам
И всяка нова зима с тъга си подарявам.
Домът ми става тесен. Светът не е за двама
и търся зад вратата все някаква измама...”
„Забравям телефони и все по-рядко търся,
но в някоя кабина навярно ще осъмна.
За две стотинки кой ли ще поговори с мене
за вчерашни тревоги и за дъждовно време.”
Трябва да познаваш Михаил Белчев или поне веднъж да си го чул, да видиш изражението, да чуеш интонацията му, за да разбереш колко е прав, когато казва „думичките”, вместо „думите” или „текста” на песента. Рядко се случва умалителната форма да носи толкова силно чувството на уважение. Преклонение, дори! Благодарност към словото. Онова слово, което събрано в думичките на поета, често пъти носи и песента в себе си.
Цитираните стихове са от „Едва сега” – песен, създадена от Георги Денков върху по-рано появилите се прекрасни строфи на Михаил Белчев. Имал съм удоволствието да свиря и пея тази песен. Изпълнявали сме я и с Жоро Денков, а и с група „Асоцияция” – равнопоставен квартет от четирима автори на музика, в който бяхме заедно с Юри Ступел, Хайгашот Агасян и Георги Денков.
През годините у мене изникваха различни мисли върху думите на „Едва сега”, песента, която все повече обичам и чувствам все по-близка. В припева на „Едва сега” се пее „забравям телефони”. Съвременникът днес би се запитал – а защо трябва да се помнят телефони (телефонни номера), та умното „смарт” устройство за какво ни е тогава? Но това не е единствената „загадка”. Малко по-нататък чуваме „но в някоя кабина навярно ще осъмна”. Каква е пък тази кабина, пита ме днешният човек. Ами телефонна кабина, отговарям, такава, каквато не само в София, но и в Лондон все по-трудно се открива. Но въпросите и необходимите обяснения не спират дотук: стиховете на Михаил Белчев ни казват „За две стотинки кой ли ще поговори с мене”. Кой днес води разговор за две стотинки, сякаш чувам да пита представител на младото поколение. Как да му обясня, че това беше цената за проведен разговор от телефонните кабини по улицата? Но историята понякога препуска с по-бързо от очакваното, обичайно темпо. В няколкото години, в които пеехме песента, уличните телефони бяха преработени, а цената за един разговор стана пет стотинки. Наложи се да изпълняваме „Едва сега” според новопоявилия се стандарт. Не бе беда – пак имаме едносрична дума: пет вместо две, а и Мишо Белчев не възрази срещу наложилата се корекция. След бърза козметична промяна стихът доби новия си вид: „За пет стотинки кой ли ще поговори с мене” (във фонотеката на БНР се съхранява звукозапис и с този текст). След известно време обаче дойде поредна трансформация: цената за телефонен разговор стана 50 стотинки. Това наистина беше подъл удар за нас от „Асоцияция-та”... Неизпеваемо! И се върнахме на двете стотинки... Припевът на песента уж се размина с действителността. Но всъщност той, припевът, не си отиде. Той се върна там, откъдето е дошъл. Завърна се на своето място и в своето си време. Сякаш нарочно ни показа, че оригиналът (както често пъти става) е най-силен, верен на изначалната мисъл на поета. А за всички нас остават думичките, песента. И следите след стихотворението.
P.S. В друго време, на друго място американският поет Робърт Фрост ни поднесе чувствено есе за „Следата след стихотворението”. Бе написал и собствената си епитафия: „Той бе в любовна свада със света.”
К.
Copyright 2013
