„Емил от Льонеберя - така наричаха едно момче, което живееше в село Льонеберя. Той беше палаво и упорито хлапе, далеч не толкова добър като вас. Въпреки че изглеждаше добричък, честна дума. Когато не крещеше. Имаше кръгли сини очи. Изглеждаше някак много добродушно и човек би помислил, че Емил е същинско ангелче. Но това би било най-голямата заблуда.”
През 1944 година Астрид Линдгрен изпраща в издателство първата си книга („Пипи Дългото чорапче”) и в края на придружаващото писмо добавя: „Поверявам ви този ръкопис с надеждата, че няма да се обадите в социалните служби.”
Прочетох някъде, че според мнението на психиатрите Пипи и Емил от Льонеберя са типични случаи на хиперактивни (ADHD) деца. Да, те не са деца, които ще стоят мирно в класната стая и ще си мълчат, когато възрастните говорят глупости. Но Пипи сякаш повече я бива да спори, а Емил предпочита да действа. Емил неуморно прави бели и не се знае дали той ги търси или те сами го намират. На него не му е известно кое е беля и кое не е, но не престава да експериментира. След случая, когото за втори път си заклещва главата в супника, за да покаже на сестричката си как го е направил миналия път, Емил строго спазва едно правило - никога повече да не повтаря същата пакост. Затова винаги измисля нова.
Романът „Емил от Льонеберя” е публикуван през 1963 година и ни запознава с още едно непослушно дете, още един светъл пример за всички деца, които не вярват в правилата преди да са ги проверили лично. Според изследването „Деца за библиотеките, библиотеки за децата” на сайта за книги „Аз чета”, „Хари Потър”, „Пипи Дългото чорапче” и „Емил от Льонеберя” са най-често крадените детски книги от българските библиотеки. Това хубаво ли или е лошо? На мен новината, че децата крадат книги ми се вижда по-скоро хубава.
„Емил от Льонеберя” можете да слушате в петък, на 2 май от осем часа сутринта по програма „Христо Ботев”.
Драматизацията е на Яна Добрева. Постановката е на Цветан Цветанов - Молловски и е от 1991 година.
