Нелогично, абсурдно и, уви, съвсем реално съчетание: „забравен паметник”! Уж е поставен, за да напомня. С годините по каменната му снага плъзва ерозията на времето. Състарява се като човек. Пукнатини - бръчки обхващат в мрежа мраморното му лице…
Колко пъти в забързаното всекидневие се е случвало да преминем край подобен мемориален знак?! Паякът на угризението ни сграбчва за миг. После отминаваме, пришпорени от собствените си грижи…
Кога сме себе си? Когато бързаме, за да се докажем в нечии очи?!
Или когато сме далеч: от служебния канон, от ръмжащия вой на автомобилите, задавени от амбиция да стигнат някъде първи – там долу, в ниското…
Високо горе в планината състезанието става безсмислено. Панорамата разкрива други гледни точки, различен хоризонт.
В такъв един ден, на планинската пътека ще ни се покаже Споменът. За всеки той изглежда различно. В Мальовишкия дял на Рила носи белия полъх на Лавина, затрупала преди половин век шепа млади алпинисти…В тяхна памет Блага Димитрова пише книгата „Лавина”. Направен е филм, поставен е мемориален знак.
Колко ли хора са минали за тези години покрай същата, вече захабена и олющена плоча, с отчетливи следи от разрухата на рилския сняг и летните жеги?!
Петър Павлов казва за себе си, че не е от заклетите планинари, които всяко свободно време са по пътя към някой връх. По свой начин обича туризма. И когато веднъж мальовишката пътека го отвежда тъкмо до това място, решава с приятели и съмишленици да възстановят мемориалния знак, с него - и спомена за загиналите алпинисти.
Както отбелязва в „Лавина” Блага Димитрова, „Ние сме онова, което прави от нас любовта”.
