През 14 век един от най-прочутите тогава японски актьори Канами Кийоцугу и неговата трупа Юзаги въвеждат в постановките музиката и танците от селските тържества за Нова година , така наречените „денгаку“. Така се появява изкуството, наречено „талант” (на японски „но”). След смъртта на Канами трупата оглавява синът му Дзеами. Той развива основните принципи на Но – имитацията и тайнството на смъртта, написва някои от най-известните пиеси и най-важното: определя изискванията за играта на актьорите.
Тези изисквания се спазват и през следващите столетия. Ролите в пиесите Но са строго разпределени и всяка си има име. Главните роли са „шите” – персонаж, който първо се представя като човек, а после като дух, и „уаке” - копие на „шите” или негова противоположност. Допълнителните персонажи съпровождат главните и танцуват с музикален съпровод в почивките между частите на пиесата. В представленията Но участват също хор от шест или осем души и музиканти.
Пиесите най-често разказват за духове, свръхестествени светове и… ежедневни събития, така както са описани в традиционната японска литература. Актьорите носят специални маски и изразяват преживяванията на своите герои с определени жестове, които са се превърнали в истински код. Изпълняват се общо около 250 старинни пиеси, но се пишат и нови в същия стил. През последните години особено се харесват нощните представления, които се играят на светлината на факли в будистки и шинтоистки храмове или в красивите японски паркове.
Още за японския театър Но, както и за новелите на Джовани Бокачо и тайните на Миланската катедрала, можете да научите от поредния епизод на „История на изкуството за деца“.
7 март
