В началото на миналия век един сънародник напуска наскоро освободеното Отечество, за да проправи пътя на големите български гласове и да покори елитните оперни сцени по света. Петър Райчев, блестящ тенор с белкантов глас и завладяващо сценично присъствие, е първият българин с международна кариера, пред когото се прекланя публиката в Ла Скала, Ковънт Гардън, Метрополитън, Щатсопер, Гран Опера, Болшой театър. Премиерата на автобиографичната му книга „Живот и песен” неотдавна ни припомни за този строител на съвременна България, положил първото от многото стъпала, по които до ден днешен се изкачват нашите оперни дарования.
Внукът Петър Райчев, който не само носи името на дядо си, но се заема с мисията да допълни и преиздаде книгата му, разказва:
Неговата кариера стартира зашеметяващо през 1912 г. на сцената на Ковънт Гардън и до около 1944 г. дейно гастролира в големите оперни театри. В репертоара си той е имал над 80 роли и стотици песни. Говорим за едно далечно време, когато да си известен оперен певец е било нещо изключително. Затова и Петър Райчев си е партнирал с личности като Шаляпин, Карузо, Джили, дал Монте.
Роден е през 1887 г. във Варна. Първата музика, достигнала до него, са люлчините песни на майка му. В училищните си години той започва да разкрива дарбата си, постъпвайки в черковния хор на известния български композитор и педагог проф. Добри Христов.
Трябва да се знае, че Петър Райчев е всестранно надарена личност, продължава разказа си внукът на големия певец. Той е учил литература в Софийския университет и е завършил Рисувалното училище. Бил е съученик и близък приятел с Чудомир, с когото като студенти припечелвали от дописки и рисунки във вестник „Българан”. Така че не случайно на корицата на книгата има прекрасен автопортрет от студентските години на дядо ми. Той е искал да става писател, художник, но всъщност още от малък е жадувал да пее. И тъй като не е имало консерватория, заминал да учи в Москва с помощта на своята сестра. В министерството, отпускащо стипендиите, му казали, че за бездарници пари нямало. Петър Райчев завършил обучението си за три вместо за пет години. След което отказал да стане солист на Болшой театър, смятайки, че не е готов за сцената. Така със стипендия на театъра заминал да учи в Италия.
В Неапол Петър Райчев учи при прочутия педагог Фернандо де Лучия и изведнъж вратите на оперните театри се разтварят пред младия българин. Той започва да си партнира не само с най-големите гласове на епохата, но и да се движи сред европейския културен елит. Една вечер той се запознава със Стефан Цвайг с посредничеството на съпругата на германския външен министър.
Представяйки дядо ми, който участвал в бенефисен концерт, сред гостите – актьори, писатели, бил и Стефан Цвайг. При споменаването на Петър Райчев с уточнението, че е българин, Стефан Цвайг го погледнал с интерес, после прошепнал нещо на домакинята и се запътил към него. „Идва той при мене и ми казва – имам особена чест да се видя с вас”, разказал певецът, който поровил в паметта си и не открил спомен за позназнство. „Не се чудете, не сме се виждали досега, но ми е приятно да науча че сте българин. Какво можете да ми кажете за град Видин?”, попитал Стефан Цвайг. Оказало се, че прадядо му и прабаба му били българи, изселници от Видин и в кръвта на писателя течала малко българска кръв.
Иван Вазов, Димчо Дебелянов, Елин Пелин и много други са културното обкръжение на Петър Райчев в родината.
Най-баналното е да кажа, че са се обогатявали един друг, казва Петър Райчев-внук. Просто са били съмишленици, хора с еднакви ценностни системи за хармония, изкуство – всеки в своята област. Петър Райчев е бил много близък с Константин Кисимов, Кръстьо Сарафов, с цяла генерация драматични актьори и певци, които са оставили дълбока диря в културния и музикалния ни живот. Той винаги по света е заявявал с гордост, че е българин. Дори веднъж, пристигайки на гастрол в Лондон, вижда афиш, на който е представен като италианец. Той веднага се обажда в театъра и заявява, че ако не поправят написаното, няма да излезе на сцената. И англичаните бързо оправили работата.
През 1936 г., на върха на оперната си кариера, Петър Райчев се завръща, за да утвърди оперното изкуство и у нас. От една страна това е саможертва пред Отечеството, от друга – чест и привилегия за един родолюбив българин. Той основава театри, режисира, преподава. Често се сблъсква с „нечуващи уши” по върховете, но никога не се отказва. И продължава да изпепелява сърцето си до сетния си дъх.
