Update Required
To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.
Колко странни инструменти могат за бъдат използвани в класическите произведения, или за какви странни инструменти са писали прочути композитори? За това ще си говорим в звуковите хроники този месец. Започваме с един от странните инструменти, който днес е почти забравен – стъклена хармоника. Известен е още на персите, китайците, японците и арабите. Става дума за принципа – напълнени с различно количество вода стъклени съдове да произвеждат тонове с определена честота. Едва през 1743 г. ирландецът Ричард Пъкеридж открива, че е по-добре да ги търка с намокрени пръсти. Съдовете били поставяни на маса, а Бенджамен Франклин го нарича „Ангелски орган“. Обсебен от нежния и чист звук на своите музикални чаши Франклин непрекъснато търсел да подобри интерпретацията. През 1762 г. той нарича инструмента „стъклена хармоника“. Разполага чашите на хоризонтална ос и вместо да ги пълни с вода ги прави с различна дължина, а въртенето се осигурява от педал. За стъклената хармоника са създадени до днес поне 400 пиеси. Николо Паганини обявява, че това е инструментът с „небесен звук“, Гьоте, Моцарт, Готие твърдят, че тоновете й са с почти небесна чистота, но „могат да предизвикат спазми“. Твърди се, че някои от изпълнителите на този инструмент, сред които и много известната Мариан Дейвис, приключват кариерата си в психиатрични болници. Стъклената хармоника е обвинявана за нервни кризи, преждевременни раждания, конвулсии. Дори е открит полицейски декрет, забраняващ използването на инструмента в едно германско градче, за да се предпази здравето на хората и животните. Има свидетелства, че по време на концерт умира едно дете. Сред многото композитори писали за стъклена хармоника е Лудвиг ван Бетовен, който през 1815 г. включва стъклената хармоника в кратка мелодрама за пиесата на Фридрих Дънкер „Леонора Прохаска“. През 1789 г. в Дрезден Волфганг Амадеус Моцарт чува една от месите на Йохан Науман, но интересът му към инструмента датира от много по-рано, след като чува изпълнение на прочутата както споменах по-рано Мариан Дейвис, на която Адолф Хасе посвещава „Кантата с Хармоника“. Леополд Моцарт твърди, че Волфганг мечтаел да има подобен инструмент. Едва през май 1791 г. той пише един ескиз и две творби за своята сляпа близка Мариан Кирхгеснер, а адажио и рондо КV617 е последната му камерна композиция от 19 август 1791 г., като сам Моцарт свирел партията на виолата. Съставът на пиесата е стъклена хармоника, флейта, обой, виола и виолончело. Друг прочут композитор Гаетано Доницети също се присеща за стъклената хармоника, когато създава сцената на полудяването на Лучия – по напълно обясними причини, звукът на хармониката подсилва ефекта от размътеното създание на героинята. Почти веднага този инструмент е заменен от две флейти, но и днес в някои постановки се връщат към оригинала. Твърди се че в ръкописа на „Жената без сянка“ Рихард Щраус също използва стъклена хармоника. И ако стъклената хармоника днес е музейна рядкост, то другият инструмент е изключително популярен, особено в Индия, но малко са хората създали класическо симфонично произведение за него. Ситарът е многострунен инструмент със 7 струни, 2 бурдониращи и още между 9 и 13 резониращи, наричани тараф – оркестър. Появява се в Индия през XIII век, а днес струва ми се е символ на индийската музика. Сред най-известните изпълнители на ситар е Рави Шанкар, който освен типично индийска музика се включва и в различни формации с класически и поп музиканти. Много известни са изпълненията му с Йехуди Менухин и Джими Хендрикс. Участва и в проекти на Филип Глас, а през 1976 г. по поръчка на Лондонския симфоничен оркестър създава Концерт за ситар и симфоничен оркестър, който е записан под диригентството на Андре Превен.
