На 27 януари 2016 г. се навършват 260 години от рождението на гения Волфганг Амадеус Моцарт. По този повод ви представяме откъси от негови писма, публикувани в книгата на френския писател Филип Солерс “Мистерията Моцарт“. Повечето от тях нямат получател и дата.
Моцарт пише:
Най-щастлив съм, когато композирам. Това е едничката ми радост и моята страст... Не мога да напиша поема - не съм поет. Не мога да разполагам фразите си толкова артистично, че да излъчват ту сянка, ту светлина - не съм художник. Както не мога да изразявам чрез жестове и пантомима моите мисли и чувства - не съм танцьор. Но мога да се изразявам благодарение на звуците, аз съм музикант...
...По време на пътуване, например с карета, или докато се разхождам след добро хапване, или когато през нощта не мога да спя, именно тогава ми идват най-лесно идеите - бликат обилно. Съхранявам в главата си онези, които ми харесват и изглежда си ги тананикам, поне ако се вярва на другите. Щом всичко това ми е в главата, останалото идва бързо, едно подир друго, виждам къде да използвам един или друг фрагмент, за да сглобя цялостна композиция, съобразно правилата на контрапункта, тембрите на различните инструменти и прочие. Душата ми тогава се разпалва, стига да не ме безпокоят, идеята нараства, аз я развивам, всичко става по-ясно и парчето наистина е почти завършено в главата ми, дори и да е дълго, така че с един поглед после мога да го видя мислено като красива картина или красива скулптура. Искам да кажа, че във въображението си не чувам частите една след друга в реда, в който трябва да следват, чувам ги всичките едновременно. Прелестен миг! Откриване и сглобяване - всичко протича у мен като в красив, много ясен сън. Но най-красиво е да чувам всичко едновременно...
(1778 година, Франция)
Уверявам ви, че ако ме накарат да напиша опера, не се страхувам. Този език е създаден от дявола, така е... но всеки път, когато помисля, че би било добре да напиша опера, огън се разлива по цялото ми тяло, ръцете, краката ми се разтреперват от нетърпение да накарам французите да опознаят германците - да ги науча да ги ценят и да се страхуват от тях. "Но защо не поръчват голяма опера на някой французин? Защо трябва да са чужденци“....
В една опера поезията трябва да бъде послушна дъщеря на музиката... Най-добре е, когато един добър композитор, който познава театъра и е в състояние сам да дава предложения, се свърже с интелигентен поет, истински феникс... Колкото до операта, нещата стоят така - много трудно е да се намери хубава поема. Старите, които са добри, не са създадени за модерния стил, а новите не струват нищо. Поезията - единственото нещо, с което французите могат да се гордеят, от ден на ден се влошава, а поезията тук е единственото хубаво нещо, защото те не разбират нищо от музика.
Моцарт за себе си:
Наистина съм горделив, когато установя, че се опитват да ме третират отвисоко и като нищожество... Така ме вижда архиепископът. Но с добра дума би могъл да получи каквото желае от мен...
Сърцето прави човека благороден. Не съм граф, но в душата ми има повече чест, отколкото у много графове. И лакей да е, и граф да е, щом ме обижда, той е негодник... Държа да го уверя писмено, че непременно ще получи от мен ритник в задника и няколко шамара в добавка, защото обиди ли ме някой, трябва да си отмъстя. Ако не му го върна тъпкано, ще бъде разчистване на сметките, не наказание. Все едно да се поставя на неговото равнище, а наистина съм прекалено горд, за да се меря с такъв глупак...
В писмо до баща му Леополд (във връзка с напускането на службата при архиепископа на Залцбург), четем:
Вярвайте ми, скъпи татко, трябва ми голяма мъжка сила, за да Ви пиша каквото ми диктува разумът. Господ е свидетел какво ми струва да Ви напусна, но дори да трябва да прося, не мога да служа на такъв господар. Цял живот не мога да забравя сцената. Моля ви, моля ви за всичко на света, подкрепете ме в това решение и не се опитвайте да ме накарате да се откажа от него.... И без да чакате да ви отговоря на въпросите, можете да сте сигурен, че повече от всякога не мога да се отметна от решението си... За да ви угодя, чудесни ми татко, бих жертвал щастието, здравето и живота си, но не и честта си... Не съм момченце, някакво си хлапе... Повярвайте, наистина съм напълно променен. Извън здравето не познавам нищо по-необходимо от парите...
До Леополд Моцарт, 1778 година:
Научавам, че сте сериозно болен. Не е необходимо да ви казвам с какво нетърпение очаквам успокоително известие от собствената ви ръка. Твърдо се надява да го получа, макар че отдавна съм свикнал да очаквам винаги и отвсякъде най- лошото. Понеже смъртта (ако съдим трезво) е последният етап от нашия живот, от няколко години свикнах с този истински и най-добър приятел на човека, така че образът му не само не ме плаши, а по-скоро ме успокоява и утешава. И благодаря на моя Бог, че ми отреди щастието (вие ме разбирате) да прозра, че смъртта е ключ към нашето истинско блаженство. Никога не си лягам без мисълта, макар да съм още млад, че може на другия ден да ме няма. А никой от хората, които ме познават, не би казал, че съм тъжен и меланхоличен. Всеки ден благодаря на моя Създател за това блаженство и го пожелавам на всички мои събратя.
Моцарт споделя свои мисли за брака:
Благородниците не могат да се женят по влечение или любов, а единствено по интерес и всевъзможни други съображения. Наистина на подобни личности не би подхождало да обичат съпругата си, след като тя е изпълнила дълга си и им е родила здрав наследник. Но ние, останалите, обикновените бедни простосмъртни, не само трябва да вземем жена, която обичаме и която ни обича, но сме длъжни и принудени да го правим, защото не сме благородници. Не сме с високо потекло, нито аристократи, нито богати, а по-скоро от нисък произход, прости и бедни - следователно не се нуждаем от богати жени. Нашето богатство умира с нас, защото ни е в главата, а това никой не може да ни отнеме, освен ако не ни отрежат главата, но тогава вече няма нищо да ни трябва.
