Какво си казваме, когато видим на улицата незрящи хора? Питаме се: „Тия пък как се справят?”
Тази почти цинична истина е цитат от документалния разказ „Веселите момчета” на Светослав Драганов. Отговорите на въпроса са в трийсетте минути, които имате възможност да прекарате в съботната вечер с шестима незрящи мъже, героите на фичъра „Веселите момчета”.
Оказва се, че те са като всички други. Трудно се събуждат, мързи ги да стигнат до гардероба, грижат се за семействата си, борят се за прехраната си. Освен това пътуват по света, без да го виждат и обичат децата си, но само си представят как точно изглеждат. През 1989 година държавата ги съкратила от работа, но те са изненадващо толерантни към нея. Казват, че държавата не помага на слепите и че не е тяхна работа да коментират защо постъпва така. Тяхна работа е да приемат факта, че нямат помощ от държавата. След като останали без работа, макар и незрящи, и те като всеки зрящ човек се запитали какво да правят. И основали групата „Веселите момчета”, за да си помагат. Музиканти са, нали разбрахте? Свирят. Пеят. И накрая на деня си поделят парите от шапката. Вярват, че в живота се случва какво ли не. Знаят, че животът отнема на всеки по нещо. На тях им е отнел светлината. Техният живот протича на тъмно, но все пак тече. Затова поне да тече весело. И са сигурни в едно – има две неща, които никой не може да им вземе – радостта и обичта. Те държат здраво радостта и обичта в ръцете си. И наистина живеят весело.