Подозирам, че в някакъв далечен ъгъл на Вселената Съдбата има тайна пещера, където крие колекцията си от иронии. И вероятно на видно място сред тях е иронията с братята Огюст и Луи Люмиер.
И тъкмо киноиндустрията да се превърне в истински цивилизационен бум, тези двамата казват, че това май вече не им е интересно, че то е само временно забавление за тълпите, че киното няма бъдеще. След което величествено се оттеглят и дълги години се занимават с други, по-важни дела. Като се замисля обаче, това може и да не е ирония на Съдбата, а просто поредният каприз на човешката гениалност.
Музика, използвана за филма на братя Люмиер „Пристигането на един влак”
Огюст и Луи Люмиер са братя, но не са близнаци. Разликата им е две години, но те още от малки си дават дума да правят всичко заедно и да споделят, а не да делят заслугите си. Така и става, макар да се знае, че големият, Огюст, е организаторът, финансистът, двигателят на идеите и химикът на групата, докато малкият, Луи Жан, е техническият гений, изобретателят, инженерът, физикът.
Двамата толкова се увличат в играта на братска общност, че се женят за две сестри - Маргьорит и Роуз Уинклър. И никой от тях не се учудва, когато собствената им сестра се жени пък за брата на съпругите им. Така или иначе, тези семейни вълнения идват, едва след като през 1882 година първото велико изобретение на братята превръща цеха на баща им в завод, а самите те стават достатъчно богати, за да правят каквото си щат. Бащата, Антоан Люмиер, приложен художник, който се увлича от фотографията, през 1870 открива студио и малък цех за фотографски материали в Лион. Братята се мотаят покрай баща си и научават много за физиката на светлината и химията на образа. Фотографията вече е популярна в цял свят, но още е технически трудна. За да снима, човек трябва да е почти акробат.
Първо взима плаката, обработва я с химикал, пъха я в апарата, покрива главата си с черно перде и прави подходящите магии за запечатване на образа. После дърпа мократа плака и бързо отърчава в тъмната стаичка, където я подлага на още химия, за да види какво е снимал. А тъй като е снимал пръста си, опитва да повтори процедурата. Но децата вече са се разбягали, птицата е излетяла, красавицата е погрозняла, изобщо - моментът е изпуснат. Не е най-лесният начин за запечатване на мимолетни картинки, нали?
През 1880 година се появява обаче тъй наречената „суха фотографска плака”, тя е покрита със сребърен бромид и образът излиза веднага. Със сухата плака процесът се опростява, избягва се нуждата от химическите магии, промивките и тъмните стаички. Ако е снимал пръста си, човек веднага вижда това, бързо сменя плаката и снима пак. Обаче сега пък проблемът е, че плаките са кът, тяхното производство в промишлени мащаби е трудно. Това се променя, когато братя Люмиер подобряват формулата на покритието и вадят тъй наречената „плака със син етикет”. Скоро фабрика „Люмиер и синове” става втората по известност и печалби в света след „Кодак”, като произвежда и продава над милион и половина сухи плаки годишно.
Музика, използвана за филма на братя Люмиер „Веселият скелет”
Колкото и да живеят, работят и мислят заедно, братята Люмиер са с различни нагласи и темперамент. Те учат в техническо училище в Лион, но малкият, Луи, страда от чести мигрени. Докато стои в къщи, отдава се на музика, рисуване, скулптура, а после дори учи пиано и композиция в Лионската консерватория. Огюст пък, освен че се забавлява с химията, го влекат биология и медицина, които стават и негови основни дейности по-късно.
Интересът на Люмиер да прескочат от статичната фотография към тъй наречените „движещи се картинки”, се появява през 1894. До тогава част от откритията, свързани с бързо движещи се образи и непригодното да ги следва човешко око, са само забавление по панаирите. Друга част обаче са сериозен пробив в техническата база на киното. Братя Люмиер започват да човъркат умовете си по темата, когато в Париж е показан уреда на Уйлям Диксън и Томас Едисон, наречен кинетоскоп. Това всъщност е втората половина от изобретението, онази, която представя вече заснет филм. Първата половина се казва кинетограф и е записващото устройство с перфорирана фотографска лента, която се върти, после се промива и се мести в кинетоскопа за прожектиране. Но в цялата работа има неудачи и те пречат кинетоскопът да стане истинското чудо на епохата. Макар и перфорирана, лентата се върти доста произволно, тъй като липсва подходящото устройство, което хем да я движи, хем да я държи в правилна позиция. Процесът на снимане е тромав и неефективен.
Комплектът от двете устройства е много тежък и труден за работа. А и кинетоскопът е неефективен, може да прожектира филм само пред един зрител, не и пред пълен киносалон. Така или иначе, Люмиер получават тази машинка и ровят в нея, бързо виждат недостатъците и ги подобряват. Едисон не патентова изобретението си в Европа, така че всичко е законно. Законно те купуват и правата за устройството на френския инженер Леон Були, наречено кинематограф. Терминът комбинира две старогръцки думи и значи писане, записване в движение. Були продава патента си, защото е беден и няма пари да го развие, но трябва да се признае, че устройството му попада в най-подходящите ръце.
Музика, използвана за филма „Играта на карти”
През 1895 година братя Люмиер създават своята версия на кинематографа, която отприщва вселенската лудост, наречена кино. Както и да го погледнеш, изобретението им е гениално. То е събрано в проста дървена кутия, с тегло едва пет килограма, но комбинира три в едно – записваща камера, отделение за проявяване на лентата и прожекционен апарат. Сред най-гениалните неща в кутията е онова уж просто устройство, което прилича на механизъм за игла в шевна машина. Цитира се Огюст, според когото идеята хрумва на Луи една нощ, докато страда от типичното си безсъние.
Дали това е истина или градска легенда, не е ясно, но е факт, че се случва най-важното - измислен е начин лентата да се захване, да се движи ритмично в подходящата посока с подходящата скорост и правилно да се навива или развива според това дали записваш филм или прожектираш. Цялото движение става чрез малка ръчка и може да го прави дори дете. И точно като деца братята Люмиер се заиграват веднага с изобретението си и започват да снимат. Но не, първият техен филм, който е и първият филм в историята на киното изобщо, не е онзи, в който влакът пристига на една гара, а част от публиката, като вижда парното чудовище право срещу себе си, скача ужасена и хуква към изхода. Този филм на ужасите, от чиито психологически подход се учи после Хичкок, е заснет около месец по-късно.
Истинският първи филм представя съвършено проста картинка – работниците напускат фабриката на Люмиер. Така се и казва тази знаменита документална лента, която, както всички филми на братя Люмиер, а те са може би над 2 хиляди на брой, продължава 49 секунди. Защо точно 49 ли? Ами защото лентата, която се побира във великата дървена кутия, наречена кинематограф, е дълга точно 18 метра, няма място за повече. Тя се движи със скорост 16 кадъра в секунда и затова филмът няма как да бъде по-дълъг.
Музика, използвана за филма „Битката със снежни топки”
Братя Люмиер веднага си дават сметка за някои от огромните възможности, заложени в новото изобретение, най-вече в търговски план. През март 1895 те правят първата прожекция пред специализирана аудитория, а на 28 декември е моментът, останал в историята на киното като ден на неговото раждане.
Люмиер наемат Салон „Индия” в приземния етаж на Гран Кафе, на хвърлей от парижката опера, и пред 33 души, които чинно си купуват билети, правят първата платена прожекция. Представят десет кратки филмчета, включително „Полетият поливач”, първата кино-комедия в света. За втората прожекция вече се струпва многохилядна тълпа, а братята продават билети за седмици напред. Но те разширяват възможностите – пътуват до най-големите световни столици, представят киното навсякъде, влизат в съдружия, създават киносалони и ги оборудват с кинематографи. После разширяват обхвата на идеята още - наемат хора, обучават ги на бърза ръка и ги разпращат по целия свят да снимат филми, за да задоволят растящия зрителски глад за нови и нови подвижни образи. Някъде през 1903, когато са на около 40, братята Люмиер изведнъж се оттеглят изцяло от бизнеса. Луи се хваща с развитие на цветната фотография и многомерните образи, прави открития за авиацията и ортопедията. Огюст пък строи медицински институт за изследване на рака и други тежки заболявания.
Макар да доживяват до наистина почтена възраст, съответно 84 и 92 години, поне аз не открих дори намек някой от братята Люмиер да изразява съжаление, че е захвърлил на тавана кинематографа точно преди да се разгори масовата световна лудост по образите, скрити в тази вълшебна кутия.
Музика, използвана за първата реклама в света на братя Люмиер
