Може би трябва да се осъзнаем, че в развитието на България дял имат мнозина братя-славяни, привлечени тук точно от идеята и усещането за общославянска солидарност и желание за помощ и подкрепа. Една от най-известните фигури сред тези наши будители след Освобождението през 1878 г. е на Константин Иречек. Пристига в страната фин, ерудиран, начетен и деликатен човек, когото тукашните условия, а още повече нрави озадачават и малко дори посплашват. Въпреки това Иречек устоява на вероятното появилото се намерение да си тръгне, заема поста главен секретар на Министерството на народното просвещение и престоява в нашата страна цели пет години. Дори за малко е министър по време на режима на пълномощията, оглавяван от руския генерал Казимир Ернрот. Дейността на Константин Иречек в България е ярък пример за едно противоречие (или по-скоро различия в развитието) в конструирането на младата държава: тя организира своите политическо-институционални устои по модела на тогавашната Руска империя (независимо от наистина напредничавата белгийска конституция, чийто модел е взет като образец от „строителите на съвременна България“), докато в своите образователно-културни темели възприема много повече от братята западни славяни, поданици на Австро-Унгарската империя, и най-вече от надошлите тук да помагат чехи. Може би точно това разминаване стои в основата на така и непреодоляното разминаване между политика и образование, държава и култура, институции и изкуство, наблюдавано и до днес в българската държава, независимо от многобройните ѝ превъплъщения. Така или иначе, Константин Иречек е сред хората, изградили у нас трайна и стойностна жажда за знание, стремеж да се разберем, да се открием, да се проучим. Класически са неговите монографии „История на българите“, благодарение на която всъщност той е поканен да ни помага в изграждането на държавността, двата тома „Княжество България“, да не споменавам неговия своеобразен дневник „Пътувания по България“, наблюденията в който си остават меродавни и до наши дни. Изобщо човек, дал ни много на нас, чийто образ обаче като че ли стои някак едностранчиво, еднообразно, еднопосочно – за Иречек се знае малко и то предимно от тесни специалисти; широката публика го помни май само от знаменитата визита на Бай Ганю Балкански в къщата на учения в Прага, описана с такъв хъс и майсторство от Алеко Константинов (прочее, нека да не забравяме, че тази среща е плод само на авторовото въображение на Щастливеца). Та тъкмо за непознатите страни от личността на Константин Иречек, неговата всеобхватна дейност и могъщ интелект бе темата на предаването „Премълчаната история“. За да успеем да достигнем до мащабите на неговото дело, ни помогнаха д-р Любомила Соленкова от Института за исторически изследвания към Българската академия на науките, Марцела Забурова от Чешкия културен институт в София и Асен Владимиров – режисьор, сценарист и продуцент, един от малкото, изследвали и осъществили документални филми за дейността на чешкия интелектуалец (и на други чехи) в България заедно с непрежалимия наш гениален документалист Юлий Стоянов, също вървял плътно и с респект по стъпките на Константин Иречек.
