Не е задължително – както се оказва много често в съвременната музика – соловата партия в един концерт да бъде виртуозна. Или поне не според романтичните представи. Такова впечатление създава Концертът за кларинет и оркестър от австралиеца Лаклан Скипуърт (Lachlan Skipworth). За него също е характерно вълновото развитие, което прави творбата едно неделимо цяло, съставено от фази, а не от части.
Бернд Рихард Дойч (Bernd Richard Deutsch) нарича своя концерт за орган „Океан“ (Okeanos). В гръцката митология Океан означава не морето, а по-скоро реката, която обгръща света. Заглавието „Океан“, продължава Дойч, се отнася до идеята за безмерната величина и широта, която предизвиква в мен мисълта за органа. Концертът е в четири, които естествено преливат една в друга, но все пак се усеща редуването бавна-бърза-бавна-бърза. Освен това те са свързани с четирите елемента – вода, въздух, земя и огън.
Някои елементи в пиесата „Сияние“ (Radiance) ни отпращат към Пасиона по Йоан на Арво Пярт, едно от моите най-силни музикални преживявания, споделя литовската композиторка Юсте Янулите (Justė Janulytė). Ако сиянието на хиляда слънца изведнъж бликне на небето, това би било нещо като величието на Всемогъщия и аз се превръщам в Смърт, разрушителката на световете, текст от Бхагавад Гита, който цитира Робърт Опенхаймер, научният ръководител на проекта „Манхатън“, след първата изкуствена ядрена експлозия в Ню Мексико на 16 юли 1945 г. „Сияние“ е метафорично отражение на анатомо-философията и енергето-поетиката на ядрената експлозия с намерение да бъде реквием за жертвите на първата атомна бомбардировка. Генетичният код на пиесата е двойственост и двусмисленост, символизирана от цитата от Бхагавад гита и се отнася до първоначалния, чисто научен ентусиазъм на проекта Манхатън в изобретяването на атомната бомба и неговите апокалиптични последствия след пускането й върху населени райони. Структурата на композицията е наслагването на два антифонни процеса на сияние-радиация: две групи от високи и ниски гласове, които в началото „живеят“ в унисон, започват да излъчват, да се разделят. Заради силното привличане между полюсите техните територии се сближават докато се слеят напълно и експлозията става неизбежна. Накрая, в малките подробности, които могат да се видят само като увеличим времето и звука с микроскоп, можем да намерим семена на красотата за възраждане след трагедията. „Сияние“ е написано по поръчка на фестивала „Гайда“ във Вилнюс.
Първата от двете пиеси, третиращи сблъсъка на различни култури се нарича „Четири върху пет“ (Four on Five), Парафраза №6. Неин автор е румънският композитор, живеещ в Швеция, Кристиан Марина (Cristian Marina). Тя е част от цикъл за различни инструменти и камерни ансамбли, в който се използва джазът. Това не значи, че пиесите са вариации или аранжименти на джазови теми в строгия смисъл на думата, а по-скоро проучване на възможностите за превод на определящи елементи на джаза на езика на съвременната класическа музика. Отправната точка на всяка творба е фрагмент, мелодична или ритмична фраза от определен стандарт. Или – защо не – просто музикален жест или атмосферата на определена тема – акорд или ритмична формула. Резултатът е автономен музикален материал, филтриран и преобразен, но все пак запазил някаква сянка или аромат от първоначалната музикална идея.
Докато Марина „превежда“ основни елементи на джаза на езика на съвременната класическа музика, аржентинецът Хуан Пабло Николети (Juan Pablo Nicoletti) се рови назад в историята, в срещата между европейската и местните цивилизации, отразена в първата хорова песен в историята на Латинска Америка, написана на кечуа и издадена в Перу през 1636 г. Композицията „Капаккунап“ (Qhapaqkunap) съчетава стандартния симфоничен оркестър с огромен арсенал от автохтонни инструменти от цяла Америка и е почит към онази първа латиноамериканска хорова творба със заглавие „Анах пачап“. Капаккунап на кечуа означава „Бог, Всесилният“. Пиесата е замислена според логиката на средновековните мистерии като сцената е разделена на едновременни наслагващи се слоеве, съответстващи на триадата Небе-Земя-Ад. Музикално-сценографската тема е сблъсъкът на европейската с местните култури на Америка, представени чрез 30 традиционни автохтонни маски на селкнам, ацтеките, маите, моче, чанé, инките, навахо и много други, разпределени на трите нива на сцената. Е, по радиото този зрелищен спектакъл не се вижда, но в интернет може да бъде намерен.
