В началото на миналия век скромните калоферски жени извайвали дантели, по-изящни и орнаментирани от брюкселските. Те не се били образовали в академии по изкуствата, не били стъпвали в европейски градове, не били в крак с модните тенденции. Ала притежавали най-важното – жадна за познания и творчество душа, откривателски дух и необятен полет на фантазията.
Възрожденският град Перущица ни връща във времето, когато калоферките усъвършенстват изкуство, чийто финес пленява сърцето на Европа. Т.нар. Даново училище – на името на първия си учител Христо Г. Данов, приютява от 8 до 14 септември желаещите да научат как се изработват различните дантели – брюкселска, фриволите, ажур, кене.
Тайната на брюкселската дантела е пренесена в Следосвобожденска България от Елисавета Караминкова, която я предава най-напред на калоферските жени. И плетенето на дантели бързо става популярно занимание в града. То обаче не спира до проста имитация – от европейските модели нашите майсторки сътворяват над сто нови и така от брюкселска дантелата се преименува на калоферска.
Чест прави на калоферки, че много бързо успяват да отворят училище, в което се преподават основните плетки. За по-малко от половин век те успяват също така да създадат собствена школа и на световно изложение да получат златен медал – и то в онзи край, където е създадена дантелата – разказва Ема Жунич, която води курса по изработването на дантели в Перущица.
Какво обаче, чисто българско, калоферките привнасят в плетенето на дантели?
Брюкселската дантела е много ефирна – плетката й е рехава и наподобява марля, затова пък не е толкова стабилна и не може често да се пере и колосва – обяснява Ема Жунич. – Първото нововъведение, което прави българката, е да стегне платното и то да държи здраво дантелата. Второто е, че нашите модели са осеяни с десетки листенца във формата на слънчогледи, цветя, животни, птици, житни класове. И любопитен факт е, че дори и днес същите тези листенца трудно се отдават на родината на брюкселската дантела град Брюж.
Ема Жунич казва, че калоферската дантела е едно от най-скъпите ръкоделия, но не в България, а по света. За съжаление, у нас нещата са объркани, добавя тя и пояснява: Тези, които имат пари, нямат вкус към изкуството и по-скоро биха си купили пластмасова щампована позлатена покривчица. Тези пък, които го ценят и харесват, нямат пари и грижата за насъщния надделява. Майсторката на дантели в делничното си битие изследва музикалния театър в институт на БАН, но е приела като своя мисия да възроди поне част от уменията на нашите предци. Самата тя, цели 16 години, издирвала някоя възрастна жена да й покаже какво да прави с иглата за фъкане от бабиния й таван. Затова и не отказва обяснения как се плетат дантели и особено се радва, когато интересът идва от млад човек. Но докато в родината на брюкселската дантела приемствеността между поколенията е факт, у нас все по-малко момиченца наследяват уменията на своите баби, установява с горчивина Ема Жунич.
В Брюж, на празници, фламандките излизат пред домовете си в традиционно облекло и плетат. Туристите пък снимат, пускат стотинки, купуват си от тях, а не от магазинчето зад ъгъла. Но още по-радостното е, че до възрастните жени има и момиченца, които също толкова сръчно прехвърлят совалките. А в България казваме – бабите ни да плетат. Но по-младите не знаят какво удоволствие е да направиш нещо сам – първо да го сътвориш с фантазията си и после с ръцете си. То не може да се сравни дори с най-скъпия образец, който можеш да си купиш във фламандските магазинчета. Ето от това, за съжаление, сме се лишили вече поколения наред.
Но ако съхраним нещо от миналото, което да ни бъде полезно, то рано или късно ще се върне под някаква форма и ще ни благодари, убедена е майсторката на дантели.
Снимки: БГНЕС
