Народният театър „Иван Вазов“ е един от националните културни институти на България и следователно всичко, което се случва в него, може по някакъв начин да бъде възприето като отражение на онова, което се случва в обществото. Да не забравяме, че още при самото му откриване театърът става място и повод за криза – освиркването на цар Фердинанд през 1907 г., с което студентите посрещат главата на тогава все още Княжество България, дава на блюдолизците на владетеля възможност за крути мерки – закриване на Софийския университет за една година. Театърът обаче се превръща в един от стълбовете на българската култура в началото на века, като негови директори в онова време личат имената на Пенчо Славейков и Пейо Яворов. На неговата сцена се изявяват едни от най-блестящите български артисти, Гео Милев подготвя там своя спектакъл „Мъртвешки танц“, който, за съжаление, се оказва прекалено авангарден са консервативните вкусове на тогавашната публика. Да не забравяме също, че именно от Народния театър тръгва превърналият се в главен театрален метод и състояние на модерния, възвисяващия театър – режисьорския. Неговото начало слага днес, за жалост, напълно забравеното име на Хрисан Цанков – роденият в Оряхово влюбен в театъра български интелектуалец, ученик на Макс Райнхард, който прави първите стъпки за истинска театрална режисура на българска сцена. Прочее, не бива да се учудваме, че неговото име е забравено – той е брат на проф. Александър Цанков, „кръволока Цанков“, както го пишеха в социалистическите учебници по история, все още владеещи съзнанието на мнозинството от българското население, включително умни и учени люде. Името Хрисан Цанков дълго време беше име-табу и това го изпрати в дълбоките дебри на колективното безсъзнателно. Излизането на книгата на проф. Виолета Дечева „Кризите на Народния театър“, в които обръща внимание на колизиите в този национален български културен институт, обаче ни припомниха, че в края на 20-те години на миналия век режисьорът-първопроходец Хрисан Цанков пише също такава статия, озаглавена почти по същия начин – „Кризата в Народния театър“. 45-те години от неговата кончина, както и монографията на проф. Дечева са мотивът броят на предаването „Премълчаната история“ на посветим на кризите и личностите на Народния театър, да изтупаме от тях дебелия прах на забравата и да ги представим пред широката публика в светлината на тяхното интелектуално и историческо величие. Длъжни сме да го сторим, защото ако забравяме темелните имена от историята на българската култура, значи ще забравим и самата култура, превръщайки се в безкултурни, безсловесни и безпросветни троглодити и трилобити. А никой не иска да бъде такъв троглодит и трилобит, нали?
Ако желаете да оставите коментар, посетете страницата на предаването във Фейсбук
