Когато приятелите ти – „в небето няколко нетленни имена”, те следват вече само в спомените, се сещаш за несбъднатите срещи, за изпуснатите вечери. И копнееш за един последен път – „да си поговорим и да се посмеем чак до сутринта”.
Николай Кучков посреща с рими своите приятели, чиято мимолетност завинаги е уловил в рисунки, шаржове, портрети. В пловдивската художествена галерия си дават среща Димитър Киров, Георги Божилов – Слона, Георги Бояджиев – Бояджана, сякаш пак е петък и са поседнали в онази тъй емблематична кръчма с името на техния град. За да ги извика за още един споделен миг, Николай Кучков е събрал творбите, в които е нарисувал големите пловдивски художници на миналия век.
От време на време пописвам – без претенции, а текстът показва какво усещам към моите приятели, които ги няма вече – разказва художникът, поставил стихове на своя изложбен плакат. – Аз обаче продължавам да си говоря с тях, затова и нещо ме подтикна да направя тази доста особена изложба. Тя не е сантиментална, а много емоционална за мен. Може би защото сме пълни повече с несбъднати срещи – но да не ставам философ – добавя той.
А после лаконично се опитва да обхване срещи, разговори, трупани в петъци и години наред.
Това е просто миг от съществуване с приятели и нищо повече – един миг на споделеността. Ние не си говорехме много за изкуство, даже почти никак – затова пък смешни работи, капийски разговори, глупости колкото искаш. Това ни беше стилът. В кръчмата весел, а в ателието дълбок.
И така, между шегите и виното, Николай Кучков рисувал шаржове. Един от тях на Начо Културата (Атанас Кръстев) – човекът, възродил Старинния Пловдив. Той беше голяма капия, правеше се на сериозен, а всъщност беше много смешен и много интелигентен, спомня си Николай Кучков и продължава да разказва:
Димитър Киров получи орден от папа Йоан-Павел Втори и аз му направих много смешен шарж – седнал на папския трон с тиара, на която вместо кръст има палитра с четки, и стъпил на възглавничка с папски сандалки. А текстът гласеше „Димитър Киров получи орден от папата и стана папата на художниците”. Той беше много властен като типаж – за другите хора, не за нас, по-близките, и с чувство за хумор посрещаше хапливите закачки.
Георги Божилов пък има портрет с текст In memoriam. Той не беше за шарж, защото беше по-друг тип. Той беше ангел, както и Цанко Панов – двамата се срещнаха и се познаха, затова и толкова се сближиха. Ние всички бяхме много дори приятели, но те бяха специални. Бояджана също има хубав сериозен портрет, както и други шеговити работи. Той обичаше оръжията, тъй като не беше ходил войник. Имам го изобразен с картечници, с автомати, с каски. Но аз правя тези неща предимно за хората, които все още познават моите приятели - макар че те няма да се забравят, тъй като са оставили силна следа и като творци, и като характери. Те за мен са живи, работите им стоят – все едно че не е минало време.
Всеки от тях с личната си история и свой път. Но само Николай Кучков имал късмета да се учи от известния кубински художник Сервандо Кабрера Морено, при когото прекарва няколко години. По-късно в знак на почит към големия майстор рисува в негов стил автопортрет.
Аз не рисувам и не пиша всеки ден – казва още художникът. – А има хора, които си орат нивата всеки ден. Аз обаче седя на извора. Когато падне голям дъжд, започва да тече мътна вода, но аз чакам да дойде бистрата и тогава наливам по малко. И това е.
Самобитен в изкуството, Николай Кучков не се слива с тълпата – неизменно със своята шапчица, някога заемка от македонската си баба, а днес „швейцарска хелветийка”, и следван от дакела Чоко, също обезсмъртен на платното и в рими.
Аз и моето куче, две стари души, и в небитието така ще е, аз с чаша в ръката, то в мойте нозе.
