Пенчо Славейков, поетът и публицистът, есеистът и критикът, е уважавана, но сякаш неразбрана личност от българската културна история. Мнозина знаят за съперничеството му с Иван Вазов и в сянката на това съперничество се губи делото му – модерно, с неистов устрем за новаторство. Такова новаторство, че в отчаянието си заради глухотата на своите сънародници, поетът се произнася за нас със съвсем не приятното определение „фасулковци”.
Слава Богу, „фасулковци” вече повечето от нас не са и могат да оценят какво е сторил той за развитието на българския интелект. Тъкмо това се опитва да разкрие в своя драматургичен текст за Пенчо Славейков авторката Мария Громова, като в същото време показва, че поетът не е някоя префърцунена фигура, а земен, истински земен човек. Той е видян през очите на Стоян Чилингиров, който в своите спомени описва с респект фигурата на твореца – създал първата българска епопея „Кървава песен” и едва не получил Нобеловата награда през 1915 година. Прочее, пореден неслучил се благоприятен за развитието на българската култура исторически пробив.
