Лазарица, Лазаровден, Лазарова събота наричат празника, който се чества осем дни преди Великден. Църквата отбелязва възкресението на Лазар, а в народния календар това време е отредено за социализация на младите момичета. Обичаят се нарича Лазаруване и е сред най-пъстрите и най-жизнените традиции, съхранени през вековете. В миналото лазарките се събирали в дома на някоя от жените в селото – опитна певица, която знаела добре обредните песни. Разучавали характерните припевки, а след това ги изпълнявали по време на ритуалната си обиколка по домовете. Обичаят е жив и днес, макар често да се прави в „олекотен“ вариант.
„Желаещите да бъдат лазарки, да заповядат в читалището, за да получат носии и песни“ – ако поразровите из социалните мрежи, със сигурност ще попаднете на подобни обяви. Публикуват ги най-често читалищни дейци, ръководители на самодейни групи, учители-ентусиасти от различни градове и села в страната, които се опитват да запазят фолклора ни, да запалят по-младите.

Лазаруването  е жива традиция и в с. Мировяне, включено като квартал на София в пределите на Столична  община. Селището е създадено върху дъното на езеро, намирало се някога в  Софийското поле. Разположено е на десетина километра от столицата, с население  е около 1350 души. След най-младите му жители е 14-годишната Кристина  Анастасова, ученичка в Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров“ в  София. Споделя, че много обича родното си село, а едно от най-прекрасните  места там е читалището – заради заниманията с различни изкуства и изучаването  на народните традиции. Благодарение на уменията, усвоени в ранна възраст, тя  осъществява и първата си голяма мечта – приета е в елитната гимназия и се  занимава професионално с изкуството, което обича. Не се откъсва и от читалищния  живот. Тази година младата художничка ще лазарува за шеста поредна година. 
 Посещавам читалището от малка. Там се  занимаваме с интересни неща - рисуване, пеене, театрални постановки, срещаме се  с деца на нашата възраст. Нямам певци в рода си, но около всички обичаи  преговаряме характерните песни и така научаваме много. Според мен е хубаво да  се спазват традициите. Харесва ми, защото така правим възрастните хора  щастливи, напомняйки им за тяхното време. Добре е да не прекъсваме тази нишка,  да не гледаме само в бъдещето, а да си напомняме миналото. Когато участвам в  някой от старинните обичаи се чувствам полезна, защото допринасям селото ни да  има традиции, да процъфтява, а ние по-младите да покажем, че не забравяме  корените си. В читалището научих за много празници – Бъдни вечер и Коледа, Сирни  Заговезни, Баба Марта, Гергьовден. Но любимият ми празник е Лазаровден. Събираме  се сутрин, облечени в народни носии, от предишния ден сме сплели венчета, с  които украсяваме главите си. Първо отиваме в църквата, където ни четат историята  за Лазар. След това се разделяме на две групи, обикаляме домовете и пеем. Хората  много ни се радват, даряват ни с яйца, лакомства, понякога и пари. Всичко,  което сме събрали, оставяме на едно място и отиваме на реката. Там сваляме венчетата  и ги хвърляме във водата. Тази, чието венче първо мине под моста, става кумица  и трябва да покани всички у дома си. Там разделяме подаръците, пеем и се  забавляваме. Винаги ми остава много хубав спомен и прекрасно преживяване.  Всичко това дължим на г-жа Венцислава Потева - библиотекарка в читалището. Тя  събира децата за празниците, дава ни носиите. С нея си припомняме песните. Има припявка  за всеки член от семейството – малко момиче, мома за женене, ерген. Те не са  дълги, но са пожелания за здраве и берекет. Това е и смисълът на празника – да пожелаем  добро на хората.
Посещавам читалището от малка. Там се  занимаваме с интересни неща - рисуване, пеене, театрални постановки, срещаме се  с деца на нашата възраст. Нямам певци в рода си, но около всички обичаи  преговаряме характерните песни и така научаваме много. Според мен е хубаво да  се спазват традициите. Харесва ми, защото така правим възрастните хора  щастливи, напомняйки им за тяхното време. Добре е да не прекъсваме тази нишка,  да не гледаме само в бъдещето, а да си напомняме миналото. Когато участвам в  някой от старинните обичаи се чувствам полезна, защото допринасям селото ни да  има традиции, да процъфтява, а ние по-младите да покажем, че не забравяме  корените си. В читалището научих за много празници – Бъдни вечер и Коледа, Сирни  Заговезни, Баба Марта, Гергьовден. Но любимият ми празник е Лазаровден. Събираме  се сутрин, облечени в народни носии, от предишния ден сме сплели венчета, с  които украсяваме главите си. Първо отиваме в църквата, където ни четат историята  за Лазар. След това се разделяме на две групи, обикаляме домовете и пеем. Хората  много ни се радват, даряват ни с яйца, лакомства, понякога и пари. Всичко,  което сме събрали, оставяме на едно място и отиваме на реката. Там сваляме венчетата  и ги хвърляме във водата. Тази, чието венче първо мине под моста, става кумица  и трябва да покани всички у дома си. Там разделяме подаръците, пеем и се  забавляваме. Винаги ми остава много хубав спомен и прекрасно преживяване.  Всичко това дължим на г-жа Венцислава Потева - библиотекарка в читалището. Тя  събира децата за празниците, дава ни носиите. С нея си припомняме песните. Има припявка  за всеки член от семейството – малко момиче, мома за женене, ерген. Те не са  дълги, но са пожелания за здраве и берекет. Това е и смисълът на празника – да пожелаем  добро на хората.

Фолклорната  група все още няма записи на своите лазарски песни, но момичетата винаги  изпълняват традиционните за Шопския край мелодии и текстове. Когато лазарува, Кристина,  както и нейните дружки-лазарки, често са с якета над носиите – ако вали или е  студено. Понякога са със спортни обувки – пак заради времето. Случва се дори момичетата  да слагат на главите си венчета от изкуствени цветя, ако не намерят достатъчно  живи стръкчета в градината пред къщи. Но същността на ритуала е спазена – в  домовете на хората е влязла младостта и красотата, влезли са и  благопожеланията.
Снимки: личен архив