0...стоиш в седем без пет вечерта пред вратите на театъра... 1...сядаш на място Х, ред Y в камерната зала... 2...осветлението спира, завесите се отдръпват... 3...начало...
Така, в общи линии, изглежда отмерването на събития за всеки зрител на всяка постановка във всеки театър.
Но това е само половината картина, а може и по-малко, даже направо последния отблясък от подреждането на моментите преди една театрална премиера. И ако потеглим в обратна посока, от 0 назад във времето, всичко от -1 (последни приготовления в гримьорните); -2 (последен тест на осветлението); -3 (строежа на сцената за пореден път в деня на събитието) през -14 чак до -89, е времето, подредено и разбирано като малки части събитийност от цялото.
В случая цялото е в някакъв смисъл раздвоено и се случва на два терена. Понякога паралелно, понякога последователно, понякога с много бързи скокове и паркиране на коли в няколко двора. Говорим за една пиеса, един текст, един автор, един екип, чиито усилия раждат две творения – сценична и аудио версия на „Да си паркираш колата в двора на Харвард“. И едно трето, впрочем, това, към което този текст е интродукция.
„Да си паркираш колата в двора на Харвард“ от Израел Хоровиц е пиеса, която в резултат на съвместния трансмедиен проект с Народния театър „Иван Вазов“ се появи първо в сценичен, а после и в ефирен вариант. А през цялото време на работата бяха включени няколко микрофона, които в рамките на десетки часове успяха да проследят процеса – от идея, през интерпретация, репетиции, строене на сцена, работа в студио, още репетиции, творчески находки, но и моменти на несигурност, общо взето дълги месеци работа, отвъд видното и чуваемото на крайния продукт. Всичко е автентично, хванато в развитие, плод на уникален шанс, и дори в постпродукцията на нашите Звукови Снимки от Правенето на Една Пиеса се съсредоточихме само върху минималистични цели: да забързаме времето, да бъде по-ясно, да не изпуснем детайлите, да уловим духа на момента и мястото, без да си позволяваме да разрушим естествения ход с оглед на някаква самоцелна ефектност.
Тук и само тук ще имате възможността да извървите този път. И думата път изобщо не е случайна. По подобие на физическото ходене, и това ходене по записите ще е методично. Едно преди две, преди три и т.н. За разлика от физическото ходене, обаче, в този процес на слушане съвсем безпроблемно може да се озовете някъде напред в хронологията. И в двата случая ще може да се огледате в един творчески свят, хванат като аудио отблизо, много отблизо, съвсем отблизо. Затова и понякога някои разговори ще изглеждат произволни, без предикат. Това усещане за фрагмените – in medias res – пък оставяме в абсолютен контрол на слушателите. Независимо дали ще започнете от третата, шестата или пък десетата стъпка, винаги ще имате възможността да се върнете назад, за да проследите историите и да чуете всички Малки Разговори.
Но това е само половината картина, а може и по-малко, даже направо последния отблясък от подреждането на моментите преди една театрална премиера. И ако потеглим в обратна посока, от 0 назад във времето, всичко от -1 (последни приготовления в гримьорните); -2 (последен тест на осветлението); -3 (строежа на сцената за пореден път в деня на събитието) през -14 чак до -89, е времето, подредено и разбирано като малки части събитийност от цялото.
