Картините на испанския художник Хосе Викториано Кармело Карлос Гонзалес-Перес са емблематични, когато става дума за върховите постижения на кубизма и се продават за десетки милиони долари. Широката публика обаче изобщо не знае името му.
Други критици се питат как ли би се развил творческият път и докъде би стигнала славата на Хуан Грис, ако не беше умрял твърде млад, на няма и 40, а като Пикасо бе доживял до патриаршеските 90. Примамлив въпрос, макар напълно безсмислен от практическа гледна точка. Но не е ли, впрочем, такова и цялото човешко изкуство – мираж от цветни сенки, които лъстиво танцуват по черните стени в пещерата на реалността.
Сеговия
Малкият Хосе Гонзалес-Перес се ражда през 1887 година в Мадрид. Могъщата някога испанска столица е провинциален европейски град, след като са отминали бляскавите имперски времена и историята е превърнала легендите в разруха. Хосе е 13-то от 14-те деца на Изабел Перес и Грегорио Гонзалес, богат производител на хартия. Десет от тях умират, рано умира и бащата Грегорио, така че смъртта оставя дълбок отпечатък в това семейство. Хосе получава добро образование, включително по рисуването, към което от малък има склонност.
На 15 отива в мадридското Училище по изкуства и науки, където учи инженерство, физика, математика и техническо чертане, макар да си дава сметка, че техниката е леко встрани от прекия му интерес. Докато учи обаче, младият Хосе се забавлява да рисува илюстрации за две мадридски хумористични списания. През 1904 взима уроци от академичния художник Хосе Морено Карбонеро, а малко по-късно сменя името си с по-артистичния и запомнящ се псевдоним Хуан Грис. Поне аз не намерих обяснения защо е избрал точно това име. Смяната обаче може би е свързана и с другия важен акт в живота на 19-годишния младеж – за да избегне военната служба, той заминава за Париж и до края на дните си е нелегален емигрант във Франция. Ситуацията е особена – Грис никога повече не вижда родната Испания, но не само защото е беглец от армията, а и защото няма документи и дори когато става известен художник, не може да напусне Франция и да пътува из Европа.
За сметка на това обаче в Париж той се настанява в най-артистичната част на Монмартр, става съсед и приятел със сънародника си Пабло Пикасо, както и с много от другите гении на епохата – художниците Анри Матис, Жорж Брак, Фернан Леже, поетите Гийом Аполинер, Макс Жакоб, Андре Салмон, американската писателка Гертруд Стайн, която е нещо като гуру на парижката бохема. С други думи – Хуан Грис се ориентира твърде добре като за нелегален емигрант в непозната страна. А може би в случая му помага и късметът на гения, ако такова нещо наистина съществува в иначе стиснатата на късмет Вселена.
Ерик Сати, Gnossiennes, 0.00
През първите няколко години в Париж Хуан Грис се издържа – или по-скоро допълва издръжката от семейството си – пак с работа като илюстратор. Той сътрудничи на няколко анархистки издания, но не се заблуждавайте – за разлика от повечето френски артисти и интелектуалци тогава, пък и по-късно, Грис няма леви убеждения. Цял живот той се интересува само от изкуството и не се ангажира с политика изобщо. По принцип се смята, че художникът се впуска с пълна сила в живописта чак през 1910 и започва с акварел.
През 1911 една картина на Жан Метцингер - „Вкусът”, известна още като „Следобеден чай”, го убеждава колко е важна математиката за живописта. И малко по-късно, през 1912, Грис излага в Салона на независимите един от своите кубистични шедьоври – „Портрет на Пабло Пикасо”. Някои казват, че в изкуството на живописта преходът от нищото до гениалността не може да е така бърз и вероятно Грис рисува през цялото време, но просто нищо не е запазено. Истината е неясна, но по-важното е, че той наистина се появява изведнъж на сцената като завършен художник. Нещо повече – според критиците, рисува така, сякаш обяснява кубизма дори на неговите създатели Пикасо и Брак, които са доста по-хаотични в своите търсения. С други думи – Грис веднага става нещо като класик на този стил и, разбира се, предизвиква професионална ревност. Интелектуалният гуру Гертруд Стайн пише, че Хуан Грис е единственият човек, за когото Пикасо си пожелава да изчезне от погледа му. Конкретният английски идиом, който тя използва, е трудно преводим на български, но като цяло означава, че Пикасо е едновременно респектиран и раздразнен от своя приятел и сънародник. Така или иначе, 1912 е доста успешна година за Хуан Грис.
Освен в Салона на независимите, той се представя в някои от най-известните европейски изложбени зали - в Барселона, в галерията на модернистите „Дер Щтурм” в Берлин, в Салона на нормандските модерни художници в Руан, както и в парижкия Салон на „Златното сечение”. През същата година Грис, както Пикасо, Брак и Леже, сключва договор с Даниел-Хенри Канвейлер, известен немски историк на изкуството и голям колекционер. Договорът предвижда Канвейлер да плаща на тези художници солидна годишна издръжка, за да могат те да работят спокойно, срещу което получава изключителното право да купува техните картини. С други думи, плаща им щедро веднъж, за да има право да им плати втори път. Много поучителна практика, върху която си струва да помислят българските новобогаташи, които имат претенции да са любители на изкуството.
Филип Глас, Фасади, 13.35
Хуан Грис, както се казва, стъпва на раменете на гиганти. Смята се, че кубизмът се появява през 1906-1907 година в ателиетата на Пабло Пикасо и Жорж Брак. Като най-ранната прото кубистична творба, излагана пред публика, се сочи „Девойките от Авиньон” на Пикасо, макар че тя е някъде по средата на пътя, доколкото все още е силно свързана с експресионизма. Като ровим за най-дълбоките корени на кубизма обаче, стигаме до Сезан и неговите търсения в сферата на триизмерното изображение и стремежът му да опростява природните форми, като ги разлага на геометрични фигури – цилиндри, сфери, конуси. Пикасо и Брак разбират посланието на Сезан прекалено буквално, казват някои критици-шегаджии.
И добавят, че май на модерните художници им е писнало от използваните вече пет века принципи на класическата перспектива, та търсят нещо ново, за да освежат художественото изображение. И намират новото както в стилизираните форми на примитивното африканско изкуство, така и в науката, по-точно – в геометрията. Тогава в Европа има бум на неевклидовите геометрии и те отварят нови хоризонти не само пред физиката, астрономията, математиката, но и в сферата на изображението. Основната идея на кубизма е, че, както е в неевклидовите геометрии, даден обект може да бъде видян – и съответно изобразен - от няколко гледни точки едновременно, не само от една. Така се появяват онези странни на пръв поглед творби, в които носът на човека е на рамото или на шапката му и от гледането на които по-консервативната публика силно се стряска. Всъщност базисната логика на уж сложния кубизъм е наистина проста, а като я схванеш – разбираш и самите картини. Отначало обаче Брак и Пикасо не се замислят много-много, а просто рисуват.
Самият Пикасо казва, че кубизмът не е теоретично явление, а вътрешните му мотиви са чисто пластически. И като цяло не основателите на стила, а точно Хуан Грис изяснява принципите на кубизма. Първо той, както и всички останали, се придържа към тъй наречения аналитичен кубизъм – термин, измислен по-късно от самия него. Това е точно описаният стил, при който обектите се фрагментират, а впоследствие събират отново и изграждат образа като съвкупност от прости геометрични форми. Много скоро обаче, още през 1913, самият Хуан Грис се преориентира към синтетичния кубизъм, което означава, че открива колажа, вграждането в картината на елементи като хартия, плат, пясък, дърво или друг страничен материал. Този подход дава допълнителни възможности по отношение на изграждането и развитието на образа и задълбочава търсенето на нови измерения в художественото пространство. Към началото на Първата световна война Хуан Грис вече е една от най-големите фигури на европейския модернизъм.
След войната идва и най-бляскавият период в живота му, когато го застигат славата и парите, прави декори и костюми за фамозния балет на Дягилев, изнася и серия лекции в Сорбоната под заглавие „Възможностите на рисуването”, в които извежда основните си теоретични постановки за кубизма. Здравето му обаче се влошава все повече. Грис е по природа болнав - не мислете, че всичко идва от типичния за времето, мястото и статуса му бохемски живот. Разбира се, не, че той стои настрани от тези неща, но е сравнително умерен, не прекалява чак толкова с алкохола и жените, както някои свои приятели и колеги.
Така или иначе, през 1927 бъбреците и сърцето на Хуан Грис отказват да работят повече и той си отива от този свят. По това време фокусът на публиката вече все по-отчетливо се измества към новите съблазнителни форми на модерното изкуство, най-вече към сюрреализма, така че заедно с Хуан Грис в отвъдното сякаш потъва и неговият толкова любим кубизъм.
Арво Пярт, Ориент и Запад, 01.11.44
