През 2013 г. Силвия Чолева издаде сборника си с разкази „Гошко“. Майсторски разказни истории за уж на пръв поглед дребни, ежедневни неща, зад които обаче се крие дълбокия смисъл на всеки наш ден. Един от тези разкази беше „Името“. Две години по-късно този разказ се превърна в драматургичен текст и бе поставен от редакция „Радиотеатър“.
Много пъти по време на работния процес си представях тази възрастна жена – около 70-годишна, прибрана, смирена, самотна, гледа сериали и кулинарни предавания, излиза на пазар, готви, радва се на редките посещения на своя внук, безрадостната съкрушителна старост на хората в България. А на заден план един втори монолог, равносметката на един живот, който още в началото като че ли се е отклонил от пътя си, като че ли е изгубил смисъла си.
Сега Ангелина получава писмо от своя приятел от младостта си, с когото са се разделили по неизяснени тогава причини. Той е бил принуден да напусне България. Не й се обадил, не й обяснил нищо, не й писал. Сега, почти половин век по-късно, тя получава писмо от него. Всъщност разказът на Силвия е отговор на неговото писмо.
Признавам, че съм свръхчувствителна към темата за Възродителния процес и смяната на имената на българските турци. Това престъпление ми се струва едно от най-уродливите и коварни извращения на онзи период. Може би защото преди години седмици наред обикалях кърджалийските села и слушах потресаващите разкази на хората. Може би защото да посегнеш на името на човека е по-зловещо от това да посегнеш на живота му. Може би защото толкова много време след това, ние писателите, все още избягваме да се взираме и да изговаряме това престъпление.
Със Силвия започнахме да работим върху превръщането на разказа в драматургичен текст. После поканихме Цветана Манева за изпълнението на главната роля. С режисурата на радиопостановката се зае Снежина Петрова, която за втори път поставя в радиото текст на Силвия.
Ефектът от този радиомонолог е силен. Не само заради пестеливостата и дори аскетизма на режисьорския подход на Снежина Петрова, не само заради таланта на голямата българска актриса Цветана Манева, не само заради безстрашното вглеждане на Силвия Чолева в драмата, в трагедията на един неосъществил се по Божията воля живот.
А защото радиопиесата „Името, твоето име“ показва как обществените и социални престъпления проникват до най-съкровените и дълбинни места на човешката душа, как я изкривяват и изкушават. И как вместо един човешки живот да беше изживяван пълноценно и вдъхновено, е изживяван бездарно и унило.
По темата за Възродителния процес са изписани множество публицистични статии. Много истини, лъжи и манипулации се разкриха. Голямото достойнство на разказа е, че интерпретира проблема със средствата на художественото слово. Художествената форма няма претенции за документална достоверност, а по неведом начин е по-достоверна от всяка документалистика. Още повече се откроява радиопиесата на Силвия поради факта, че литературата у нас е в дълг към това уродливо явление. Което е странно и необяснимо, защото Възродителният процес засяга стотици хиляди съдби, случил се е пред очите ни, а почти напълно липсва в съвременната ни литература. Защо? Не ни засяга ли?
Силвия посвети радиопиесата на светлата памет на поетесата Малина Томова, почти единствената, която в средата на 90-те години се осмели да говори за раната Възродителен процес.
