На Фестивала на сценичното изкуство в Яфо беше представен спектакълът „Дълъг живот“, удостоен с престижната награда „Златната маска“.
„Златната маска“ е награда, наричана театралния Оскар. Но представлението „Дълъг живот“, което пристигна от Рига в Израел, не е театър, защото му липсват и сюжет, и думи. Това е сценично произведение, базирано на „просто физическо действие“. То представлява едновременно действие на две семейства пенсионери и техен съсед, който живее сам. Паднала е „четвъртата стена“ и публиката може да види какво правят героите от събуждането сутрин до гледането на телевизия и заспиването вечерта.
Постановката е дело на Алвис Херманис, познат в Израел с друго сценично произведение. То бе танц или съпреживяване, изиграно от Михаил Баришников по стихове на Йосиф Бродски. Друга музика освен ритъма на стиховете в него нямаше, а великият балетист и личен приятел на поета-нобелист просто се движеше по стиховете така изящно, както той го умее.
Събуждане, ставане, измиване и обличане, последвано от закуска и бързане, за да даде кръв в поликлиниката на една от жените. Така бих разказала спектакъла „Дълъг живот“. По същото време съпругът й, вероятно бивш счетоводител, доста непохватен в работата с ръце, се опитва да направи дребен ремонт вкъщи. Естествено не му се отдава. Налага се съседите да се опитват да спрат кръвта от разранените му пръсти. През цялото време самотният съсед, явно бивш кръчмарски музикант, се опитва да поправи разваления си синтезатор, който вдига гюрултия до Бога, а и заради него електроуредите на съседите му не работят. Накрая всички пристигат неканени в стаята на втората семейна двойка и си правят малко парти с танци и музиката на пооправения синтезатор. След това всички си отиват по стаите, пускат телевизорите на една и съща програма и без да я гледат се готвят за лягане. На следващата сутрин нещата ще започнат отново.
Докато гледаш този спектакъл се чудиш дали пожеланията за дълъг живот са оправдани. Всекидневните привични действия са един ням, безкрайно повтарящ се танц, на който дори изпълнителите не обръщат внимание. Всичко е скучно и тягостно. Такъв е бил животът им и когато са били млади, но тогава са имали поне надежда, че всичко ще се промени. Имало е и ходене на работа, но то е било не по-малко еднообразно и нищо неносещо, освен дребната заплата, с която са купувани безбройните дреболии, с които са затрупани и без това малките им стаи. И тогава не са можели да си купят по-голям дом, а на стари години е направо немислимо. В същото време действието на спектакъла е на три различни места. Въпреки че привидно нищо не се случва, е невъзможно да се проследи къде какво става. Всеки от зрителите гледа различен спектакъл, защото е предпочел да проследи действието в различна стая. Невероятното е, че актьорите, които играят почти без грим, са всъщност съвсем млади. Те до съвършенство са усвоили движенията на старците, каквито играят, и те са им станали привични.
След края на спектакъла почти две-три минути в зрителната зала цареше мъртва тишина. Чак след това рукнаха ръкоплясканията.
