Застиваше на сцената смирен, със сключени в молитва длани. И оркестърът се преобразяваше в олтар, пред който да се принесе в дар и жертва, само и само да измоли, макар и мимолетно, още веднъж да бъде осенен.
Музика. Пуснете музиката. Това изрекъл в болничната стая Емил Чакъров и пуснал душата си да отлети. А последната прошепната молба за миг застинала в тишината, преди магнетофонната лента завинаги да я улови – и с нея маестрото да изповяда смисъла на своето всичко, побрал се в една-единствена дума.
Този тъй съкровен момент от живота на Емил Чакъров показва във филма си “Последен концерт” Георги Тошев. Изпъстрен със свидетелствата на световни музиканти, неизвестни кадри от концерти и гласове от архивите, творението рисува необикновената съдба на прочутия български диригент, въздигнала го до звездите, но и не му спестила мрачните терзания от отхвърлянето и самотата.
Този филм има задачата да припомни кой беше този универсален талант – най-достойният ученик на Караян, човекът, за чиято кариера се грижеше мениджърът на Мария Калас – разказва Георги Тошев. – Емил Чакъров мечтаеше да отиде на голямата сцена и когато го постигна, се върна, за да я пресъздаде у нас чрез Новогодишния музикален фестивал, който все още е инспириран от духа му. Да докара в социалистическа България маестро Херберт фон Караян и Берлинската филхармония, Мирела Френи и най-големите световни артисти – всичко това го можеше единствено човек с талант и контакти в другия, свободен свят. Той беше ухажван от крале, кралици и магнати и дарбата му беше толкова силна и магнетична, че за него нямаше прегради. Кариерата му обаче имаше цена – на самотата, на разочарованието, на неприемането у нас, на финалния акорд като в музикално произведение да си отиде едва на 43 години, но достойно.
Едва на шест, Емил Чакъров е обявен за дете чудо и музиката ще го съпътства през целия му живот – от първите уроци по цигулка в родния Бургас, през спечеления конкурс за диригенти на Херберт фон Караян в Западен Берлин, до най-големите оперни театри и оркестри по света, отворили врати за блестящия маестро. В ерата на самия Караян и изключителните Мути, Абадо, Бърнстейн, Озава, Челибидаке, българинът успява да намери достойно място, печелейки възхита с индивидуалния си почерк на музикант. Но преди всичко е трябвало да спечели най-тежката си битка – да пробие без протекции в музикантските среди в собствената си страна, разчитайки единствено и само на таланта си.
Става въпрос за центрираност и устременост – това е единственото обяснение при всичките реално съществуващи “не-та” и спънки в живота му – категоричен е Георги Тошев. – Негови познати свидетелстват как той живеел в софийско мазе и се миел с ледена вода, защото друга нямал. Въпреки това увереността, че ще стигне там, където е неговото място, не го напускала. Има една история как той веднъж слязъл от “Драгалевци”, след като чул по радиото оркестър, чийто диригент не обявили. И отишъл до радиото пеша, тъй като нямал пари за автобус, за да разбере, че диригентът бил самият Караян и да се увери, че един ден ще стане като него. И го постига.
Като човек, жонглиращ с два коренно различни свята по време на Желязната завеса, той неведнъж е влизал в полезрението на Държавна сигурност. Служителите й обаче така и не успяват да го вербуват, защото, както казва авторът на филма, Емил Чакъров постига пълното припокриване на талант и морал. Днес обаче диригентът, който щеше да бъде на 70 години, тъне в забрава в родината си – нито една улица, културна институция, дори собственият му фестивал не носят името му, няма негова паметна плоча, нито музей, а записите му събират нейде прах. Затова пък по света умеят да ценят гениите. Когато в звукозаписната компания “Сони” прославената Соня Йончева помолила да чуе най-великия запис на руска опера за всички времена, й връчили изпълнение под палката на българина Емил Чакъров.
Снимки: архив
