Познавате ли човек, чиято основна цел в живота е да бъде досадна конска муха? Много налудничаво, нали? Но не бързайте да казвате, че не познавате такъв, защото познавате - или поне сте чували името му, няма как да не сте.
Горе-долу, това е идеята на Сократ и той упорито се опитва да я реализира сред съгражданите си в продължение на поне 30-35 години. Нищо чудно, че накрая на атиняните им писва от този досадник и му връчват чашата с бучиниша, за да се отърват от него. С което всъщност го обезсмъртяват навеки.
Рагтайм, 1917
Всеки разговор за Сократ започва с тъй наречения Сократов проблем. А той се състои във въпроса що е то Сократ. Всички са съгласни, че през 5 век пр. н. е. тип с това име, грозен като сатир и ироничен като Съдбата, наистина живее в Атина, философства безпощадно и е осъден на смърт през годината 399 пр. н. е. От една страна – не е малко, за някои гении на човечеството и толкова не знаем. От друга обаче, дразнещо е чак пък до такава степен да не познаваме себе си. Казвам „да не познаваме себе си”, защото вече 24 века световната философия, а значи – и цялата човешка цивилизация, е здраво свързана със Сократ. И пак да попитам – що е то Сократ.
Дали е реален човек или е литературен и философски персонаж; дали наистина е гениален философ, който не знае нищо и все пак знае повече от останалите или е мръсен софист, който развращава младежките души и умове, като им продава аргументи срещу реда и традицията; дали е човекът, обезсмъртил се както с брилянтна мисъл, така и с достойно поведение пред съда и смъртта или е средно кадърен и досаден мисловен акробат, обезсмъртен от учениците си, за да не се окажат те самите издънки на лошо философско дърво. Никой не знае точно - всеки решава по собствено усмотрение. С това напомням - онзи Сократ, за когото ще чуете сега, е моят Сократ, не истинският. Ако искате по-истински – намерете си ваш.
Нямате обаче много възможности, тъй като източниците са крайно ограничени и само три са ни оставени от хора, лично познавали Сократ – комедията „Облаци” на Аристофан и писанията на двамата най-прочути сократови ученици - историка Ксенофонт и философа Платон. Аристотел също пише за Сократ, но не от първа ръка, той се базира на разказите на учителя си Платон и други, недостигнали до нас текстове. Има и още антични автори, включително римски, но те са много късни, изцяло вторични и фрагментарни. Моят Сократ обаче винаги започва с прочути думи, които всъщност не са негови. Философът не обича да напуска Атина, за цял живот го прави два пъти, като единият посещава храма на Аполон в Делфи. Там, на входа, прочита думите, които определят съдбата му завинаги – „Познай себе си”.
Глен Милър
„Аз не съм атинянин или грък, аз съм гражданин на света” – това, според Плутарх, са думи на Сократ. Не знам къде ги е прочел, за да ги цитира великият гръцки историк, който живее около пет века след великия гръцки философ, но подобен космополитизъм сякаш е обратното на силния местен патриотизъм, който Сократ демонстрира с целия си живот. А дори и със смъртта си. Философът е роден около 470 г. пр. н. е. в Алопека, дем, който се намира току извън градските стени на Атина, но е част от територията на полиса. Баща му, Софрониск, е скулптор или майстор-каменоделец, а майка му, Фенарета, е акушерка. Познахте, оттам асоциацията, която философът по-късно отнася към себе си – аз съм човек, който акушира, за да се роди знанието у другите хора.
Но има и още една връзка. На старогръцки думата за акушерка е „майя”, а „майевтика” е терминът, с който Платон обозначава тъй наречения Сократов метод. Същността му е в това да задаваш на събеседника си правилните въпроси, докато в един момент истината започне да проблясва като бисер между отговорите. Освен като майевтика, методът става известен по-късно и като „диалектика”. Но това е после. А отначало момчето получава прилично образование – учи гимнастическото и музическо изкуство, поемите на Омир и Хезиод, знае да чете и пише. Първите му учители във философията, която тогава още изцяло е натурфилософия, са Анаксагор и Архилай, от които Сократ също се запалва по природните науки. Платон казва, че учи и риторика при Аспазия, една от най-образованите и забележителни жени на Древна Гърция, любовница и втора съпруга на прочутия атински политик Перикъл. Въпреки интереса му към философията обаче, смята се, че като млад Сократ поема занаята на баща си – каменоделството. Някои казват, че негова е една скулптура, която и до днес е край Акропола, но съвременните учени отричат. Така или иначе, има и други задължения, които обсебват младостта и зрелите години на Сократ.
Той е дребен и грозен, твърди се, а и по запазените му ранни бюстове се вижда, че прилича на сатир, но очевидно е здрав човек с буен темперамент, голяма храброст и умения във военното дело. Между 432 и 422 г. пр. н. е., Сократ участва като хоплит, тоест, войник от пехотата, въоръжен с щит и дълго копие, в три големи битки от Пелопонеската война, която се води между Атина и Спарта. В една от тях той дори спасява живота на прочутия атински генерал Алкивиад, който после става негов ученик и близък приятел.
Милър
Със сигурност се знае, че Сократ е първият философ, който изцяло зарязва типичната дотогава за Древна Гърция натурфилософия, тоест, изследването на природата и търсенето на истината за света отвън, като започва да се занимава със света вътре – със самия човек, и по този начин създава моралната философия или тъй наречената „етика”. В същото време обаче е абсолютно неизвестно кога той се отдава изцяло на философията и защо. При всички случаи, през 423 г. пр. н. е., когато на бял свят се появява комедията на Аристофан „Облаците”, Сократ очевидно вече е известен сред атиняните с навика си цял ден да се мотае по пазари и площади, като въвлича в спорове всякакви хора. Какво да ви кажа – „Облаците” е жестока сатира срещу философската еквилибристика с думите, разума и морала, за която Аристофан обвинява софистите, а Сократ е описан като типичен софист и истински антигерой.
В пиесата той има школа, в която срещу пари учи хората на тъй наречения Крив Довод или Несправедлив Аргумент, с който те могат да печелят спорове и съдебни битки, без да се интересуват от добро и зло, от мнението на боговете и традиционните обществени принципи. Този аристофанов образ не е никак лицеприятен и дотолкова противоречи на образите, които ни оставят Ксенофонт и Платон, та човек наистина започва да се чуди за същия Сократ ли става дума. Някои обясняват крещящото противоречие с лично отношение, други - с възможността в пиесата образът му да е окарикатурен, просто за да изпълни своята литературна мисия, а в диалозите и апологиите да е идеализиран с благоговение от неговите ученици. Трети казват пък, че може с времето самият философ и публичният му образ да са се променили, доколкото Аристофан го познава в доста по-ранен период, а Ксенофонт и Платон учат при него през последните 7-8 години от живота му, когато той е достигнал човешка и философска зрялост. Никой не може да каже със сигурност каква е истината, затова сме принудени да свикваме с този двойствен образ на един от най-великите философи в историята на човечеството изобщо.
Това, което със сигурност става ясно от комедията на Аристофан обаче е, че преди годината 423, Сократ вече е женен. Жена му се казва Ксантипа, по-млада е от него с поне 30 лета, ражда му трима сина и го търпи цял живот, макар че търпението на моменти се изчерпва и тогава тя се превръща в най-свадливата и зла жена, известна в историята. Поне така свидетелстват някои реплики, открити тук-там из старите текстове, както и многобройните анекдоти, които се разказват за отношенията между двамата. „Женен или неженен, винаги ще съжаляваш. Ако би се давало в брака време за проба, то целият свят би се ограничил само с пробата” – отговаря Сократ веднъж, когато го питат кое е по-добре за човека – бракът или безбрачието. По същата тема се цитира обаче и друг негов отговор, който гласи: „Непременно се ожени. Ако вземеш добра жена, ще си щастлив, ако вземеш лоша, ще станеш философ”.
Така че изберете сами кой от двата отговора предпочитате и не забравяйте, че, както показва и животът на самия Сократ, философ лесно се става, но трудно се остава истински философ за цял живот.
Милър, Лунна серенада