Update Required
To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.
В „Покана за пътуване” разказвам за една от най-награждаваните български пиеси – „Паякът”. Ще си речете, защо ни говорят за изкуство в предаване за пътешествия. Ами понеже постановката на Йордан Славейков и Димитър Касабов, които са и автори на текста, е една от най-пътуващите и колекционира ръкопляскания от Беларус до Маями. А те самите са малко чепати, доста своеобразни и изключително интелигентни.
„Паякът” беше показана на Бродуей на 17-ото издание на международния театрален фестивал New York International Fringe Festival. Тогава актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова изиграха общо 5 представления със субтитри пред американската публика. Пиесата получи блестящи рецензии от американските критици. Популярният нюйоркски безплатен седмичник за култура и изкуство The Village Voice определи българската пиеса „Паякът” като най-добра сред 10 топ спектакъла и я посочи като причина номер едно да отидете на театър на най-големия мултиартистичен фестивал в Северна Америка.
Заглавието се играе вече 7 години на българската сцена, а през миналото лято имаше и представления с американски постановчик и актьори в рамките на големия театрален фестивал в Маями, Флорида – Summer Alternative Theatre festival. Йордан Славейков и Димитър Касабов, автори и режисьори на пиесата „Паякът”, но и на представленията „Домът на Бернарда Алба” и „Стъклената менажерия”, разкриват каква според тях е разликата между публиката в Беларус, Китай и САЩ. Димитър Касабов, който бе любимец на зрителите и финалист в „Сървайвър-Камбоджа”, споделя какво е да бъдеш на безлюден остров сам срещу природата и света. Йордан Славейков пък, където й да отиде, си създава хабитат – хубаво кафе, добро място за закуска, добър джаз-клуб… Авторите и режисьори Йордан Славейков и Димитър Касабов покрай разказа за пиесата си „Паякът” разкриват неусетно и доста от собствения си светоглед.
Най-добрият начин да опознаеш Шри Ланка е от стъпалото на влака. Тази тайна ми довери учител по география на път от Гале до Коломбо, което бе само транзитна спирка към сиропиталището за слонове в Пиннавала. Но да карам хронологично. Или пък не. Вампирският час „по втори петли” вече ми е всекидневие. От Когала взимам първия автобус с гурелясали за сън черноработници до Гале. Предният ден научих най-важния си шриланкийски урок – ако искаш наистина да опознаеш страната, стъпалото на влака е най-доброто място. Каза ми го възрастен учител по география, с когото се заприказвах в купето. С авторитета на даскал той размести момчетата, окупирали стъпалата на близкия вход и с театрален жест ме покани да опитам. Е, от тук нататък това стана любимото ми място. Добре че носех в раницата си едно изстрадало парео, което постилах под себе си. Шриланкийските влакове малко напомнят индийските, които сме виждали по филмите. Понякога пътниците висят на гроздове. С очите си наблюдавах как „сменят влака” през прозорците. Предават на пътниците от съседния влак багажа си, децата, а после с тяхна помощ се прехвърлят и самите хора. Тези трансфери са толкова чести, че вероятно между влаковете се движат повече пътници отколкото по перона. И го правят с тренирано изящество и лекота. Във влака до Коломбо се паркирам на стъпалото като печен пътник и смогвам първа да хукна към смяната за Рамбукана. Локомотивът тегли така, че се чувствам като веяна скумрия, но здраво стискам дръжката. Рамбукана е малка дървена гаричка като от филм на Кустурица, ама в тропически вариант. Мятам се на моторикша до Пиннавала и хуквам да откривам слонските потайности. Президентът на Шри Ланка Майтрипала Сирисена показва уважението си към други държавни глави като им подарява... слонове. А от развъдника не могат да му откажат, защото резерватът е изцяло държавен, подчинен на Министерството на здравеопазването. Който получи в дар или си купи слон, обаче трябва да бъде богат, да има в изобилие храна, вода и площ и да е готов на внезапни проверки всеки месец.
Да галиш слонче-бебе Видео: личен архив на Магдалена Гигова
В момента резервата обитават 79 животни – 48 женски и 31 мъжки. Развъдникът е създаден през 1975 г. като сиропиталище за изоставени от майките си слончета-бебета или пострадали животни. Първите питомци са пет. Оттогава върху 25-те му акра площ са отгледани 69 малки. Ветеранът се нарича Раджа. Роден е през 1944 г. и е ослепял от нечовешки лошото отношение на предишните си стопани, при които е бил работно добиче. Слоницата Сама пък е изгубила крака си, стъпвайки на пехотна мина. Всяко животно си има история …
От таблата в парка научавам, че в Шри Ланка слоновете са от местен подвид Elephas maximus maximus. Хоботът им е изграден от около 100 000 мускула и имат изключително обоняние. Ушите изпълняват няколко функции, които улесняват живота на гигантите: те улавят инфра-и ултра звуци, неразличими от човека, изпълняват ролята на вентилатори за охлаждане на тялото, чрез различни видове помахвания слоновете общуват помежду си. Гигантите преживят 300 кг. листа, клонки, дървета и плодове по 16 часа в денонощието и изпиват до 250 литра вода. Те обичат да плуват, наслаждават се и на ходенето „под строй” с около 4 км/ч. Купувам паничка с плодове и сядам на специална пейка. Щом ме вижда, смешновата слоница се заклаща към мен. Съзнавам, че съдържанието на купата е нищожно, но пък е пълна с деликатеси – диня, пъпеш, банани, папая. Подавам й ги и тя деликатно ги поема с хобота или ме изчаква да й ги пъхна в устата. Гледачите наоколо се скъсват да документират събитието.
Слонска баня в Пиннавала, Шри Ланка Видео: Магдалена Гигова
Най-завладяващото зрелище, обаче е водопоят точно в 12 часа. Величествена гледка! Стадо от над 50 различни по калибър слонове, предвождани от най-възрастната женска, се втурва към реката. Портата на резервата се отваря и многотонажната кохорта тръгва по улицата на градчето. Магазините още в 11,50 са започнали да пускат кепенците, ресторантите да прибират панически масичките, а хората да викат децата си. Гигантите могат да бъдат много опасни, макар в нашето съзнание да са сладки и сговорчиви като анимационни герои. Туристите са зад яки метални заграждения. Огромни мъжки слонове, бебета, тийнейджъри с тегло над половин тон препускат в неподозиран тръст по улицата и се потапят в реката. А там във водната вакханалия пръхтят доволно, пръскат се с хоботи, киснат, подвили крак, докато пазачите не ги подкарат обратно към развъдника.
„Десертът” на обиколката из резервата е клетката на бебетата – неколкомесечни сладури с щръкнала като на гелосан пубер „коса” и неравноделни движения. Срещу няколко долара ти връчват двулитрова бутилка мляко с биберон и ти едва я крепиш, докато малчовците лакомо смучат ли смучат. А каква хидравлична сила имат – едва удържам шишето. За финал ще кажа, че за близо 20 часа изминах близо 1000 км с влак, а когато се прибрах в хотела, иначе възпитаният момък на рецепцията ме изгледа състрадателно и каза „Трябва да е бил много дълъг ден”.
Танцуващи дервиши в град Коня, Турция Видео: Магдалена Гигова
След разказа ми за Шри Ланка, отиваме при комшиите, но не за рахат локум и йени ракъ. Може и да сте попадали на танцуващи дервиши в някой скъп ресторант в Истанбул, обаче те са истински колкото банкнота от три лева или нашенски „нестинари” от Балкантурист.
Сега отиваме при истинските! В град Коня. С режисьора Стилиян Иванов, който засне втори филм за танцуващите дервиши.Участието му е само „разядка” за следващото издание на „Покана за пътуване”. Той започна разказа си за танцуващите дервиши в турския град Коня, за суфизма и чувствата между Джеляледин Руми и Шамс Тебризи, описани от Елиф Шафак с бестселъра й „Любов”.
За още приключение и пътеписи следете страницата на предаването във Фейсбук