Времето неумолимо разяжда тъканта им, ала докато налице има една-единствена нишка, тя ще пренася отвъд материята и тленното истории за радост, болка, щастие, тъга, любов.
Във всяка дреха живее по една истинска история – в това вярва художничката Росица Радева, която вече четири години реставрира автентични български носии. И докато възвръща първичната им красота, от всеки бод и орнамент попива от емоциите, втъкани в одеждите. Така един ден заживява с необикновената съдба на жена от Чепеларе, чийто вълненик разплита житие, познало трагична любов, която обаче един ден ще се изкачи по небесната стълба.
Казва се Злата и се омъжва в рода на Калайджиевите през 1914 г. – започва разказа си Росица Радева. – Като всяко момиче, и тя през зимните вечери, когато няма друга работа, сама шие сватбената си одежда. Ала само година след венчавката, по време на войната, шрапнел убива любимия й мъж в Македония и тя остава вдовица в семейството на свекърите си, където отглежда невръстния си син. А той един ден ще стане народен учител в Чепеларе и основател на “100-те каба гайди”. И когато някой произнесе “Учителят” с главна буква, се знае, че това е синът на Злата от фамилията на Калайджиевите. Самата тя пък, за да не я принудят отново да мине под венчило, срязва от пазвата до долу с ножица сватбената си носия. Защото, според поверието, именно по нея един ден ще се изкачи на небето и любимият й ще я познае.
Историята на Злата от Чепеларе достига до майсторката чрез Николай Калайджиев, който донася в ателието прокъсания вълненик на своята прапралеля. И ето как с реставрацията на една такава дреха, която се е запазила до наши дни, ние научаваме толкова много житейски съдби, обобщава Росица Радева.
Самата тя, художник и реставратор, съвсем случайно открива още едно призвание. Един ден към нея се обръща дама с молбата да възстанови детски литак – и тъй като по него липсват повечето метални лотурки (съвременните пайети), Росица Радева трябва да ги вземе от женски литак. Но вместо да унищожи едната дреха, тя месеци наред издирва майстор, който да изсече с помощта на лазер липсващите елементи, изхождайки от философията, че реставрацията трябва да се прави само с автентични материали.
Всичко правя на ръка, както едно време, защото не бива да личи намесата – казва Росица Радева. – Така спазвам етиката в реставрационната наука: това, което се възстановява, трябва да бъде реверсивно, т. е. ако един ден имам по-добри материали, да мога да разшия направеното до момента. Именно това е един от принципите в реставрацията и чрез него се опитвам да издигна дейността над занаятчийското ниво.
Най-старите женски дрехи, на които майсторката вдъхва нов живот, датират от началото на миналия век. При мен никога не идват цели носии, казва тя. А обяснението защо почти изцяло липсват мъжките одежди се крие във факта, че главите на семействата били погребвани с празничните си носии. В миналото или днес, автентичните народни дрехи винаги са задължавали човека да се отнася със страхопочитание към тях, смята Росица Радева.
Автентичната дреха е натоварена с друг вид енергия и неминуемо оказва влияние върху човека, който я облича – продължава тя. – Аз самата го усещам, когато надявам тракийските си ризи, защото те ме карат да се чувствам и да действам по различен начин. Затова и ми се иска да вярвам, че хората, слагайки такива дрехи, се преобразяват и успяват да потиснат агресивността в себе си. Когато някой дойде в ателието ми, не подхождам към него с определено очакване, но в същото време съм убедена, че носията, попаднала при мен, е направлявана отгоре. Просто ако човек вярва в доброто, по същия начин ще се обръща и светът към него.
Снимки: личен архив
