Български общности има в почти цял свят. И ако едни са емигрирали, принудени от властта у нас или от липсата на перспектива след края на комунистическия режим през 1989 година, други бленуват за България, макар да нямат свои спомени за родината си, тъй като никога не са я посещавали. Става дума за бесарабските българи, които черпят знания за своята прародина от своите баби и дядовци, и ревностно пазят и предават българските традиции и обичаи, наследени от поколения назад. Правят го, защото това за тях е нещо естествено, с което не търсят нито показност, нито популярност. Повод да поговорим за тази етническа общност, живееща в земите на днешна Молдова и Украйна от 1820 година, е Денят на бесарабските българи, който отбелязваме на 29 октомври. Датата не е избрана случайно – на нея, през 1838 година, е осветен храм-паметникът „Свето Преображение Господне" в украинския град Болград. Построен е за пет години с помощта на 10 000 българи, които влагат своя труд за завършването му. Сто години по-късно, през 1938 година, денят официално е обявен за празник по идея на секретаря на местното патриотично движение „Отец Паисий“ Димитър Тодоров.
Тази година честването на Деня на бесарабските българи преминава под знака на две годишнини – 180 години на Болградската катедрала „Свето Преображение Господне“ и 160 години на болградската гимназия „Георги Раковски“.
По повод празника на бесарабските българи в София беше открита една забележителна фотоизложба на фотографа Асен Великов. Озаглавена „Бесарабия – извор на красота и родолюбие“, тя включва 30 фотографии, в които е уловен и най-малкият детайл от лицата и одеждите на заснетите герои. Това превръща всяка от снимките в своеобразна картина. Към всяка от тях е прибавено по едно стихотворение, написано на български език от бесарабски поети, подбрано от поетесата Таня Атанасова, чиито корени също са от тази област, поделена между две държави. Домакин на експозицията до 5 ноември е Етнографският музей в София.
Чрез срещата си с бесарабските българи на съборите им в Молдова и Украйна и подготовката на изложбата, посветена на техния бит, фотографът Асен Великов сбъдва една своя стара мечта, защото:
Аз видях нещо, което сме позабравили, от времето когато сме били още деца на село. Стана ми много приятно, защото те говорят много интересен български език, съхранен отпреди 200 години. Използват едни по-особени думи за майка, баща и човек. Основната част от преселническата вълна в Бесарабия е от сливенско-ямболския регион на България. Впоследствие разбрах, че от Странджа също е имало голяма преселническа вълна, но тя е подминала Бесарабия и се е заселила в Крим. При тях има една носталгия към родината, в която не са родени, но те имат един много приятен начин на живот и самият факт, че се определят като българи, трябва да ни накара да бъдем по-отворени към тях.
Безспорно е, че българските власти, трябва да обръщат по-голямо внимание на общностите ни зад граница, отчитайки не само причините наши сънародници да живеят в чужбина, но и създавайки условия за реализацията им у нас. Забележима промяна на политиката и отношението, спрямо българите в страни извън Европейския съюз например би била улеснената процедура за получаване на българско гражданство. Това ще позволи на бесарабските българи по-бързо и лесно да посетят своята прародина и, при желание, да започнат живот и работа у нас.
Снимки: Асен Великов