Ексцентричен, своенравен, особняк – той подминава етикетите на времето, а думите, родени в мълчание, превръща в образи и цветове. И въпреки че пред малцина открехва портите на интимния си свят, в изкуството е искрен и освободен.
Деветнайсет непоказвани досега най-ранни рисунки и графики на Димитър Казаков-Нерон вече са изложени в столичната галерия “Лоранъ” (до 30.11). Повечето от тях са нарисувани с литографско мастило в земни тонове и се отличават от широко известния пластичен език на художника.
Изложбата е своеобразно изключение от популярния образ на художника – разказва изкуствоведът Марияна Аврамова. – Това са съвсем ранни творби от периода на казармата и началото на обучението в Художествената академия и все още са далече от интереса му към фолклора и обреда, появяващ се на по-късен етап. Те по-скоро разкриват генезиса му и предвещават бъдещото му формиране. Излагаме серия от работи, посветени на майчинството, както и скици, послужили за бъдещи произведения.
Голяма част от рисунките също така съдържат наратив и интерпретират антични и иконографски схеми от християнството като Благовещение и Рождество Христово. Повечето от тях обаче са предадени по казаковски със стилизирани и в същото време много живи и интересни персонажи. В други творби може да открием и връзка със семейството – например в тази, която би трябвало да представлява троен портрет. На нея обаче са изобразени само майката и детето, докато бащата е предаден по символичен начин – вероятно заради ранната смърт на неговия родител.
Димитър Казаков идва на този свят преди 85 години – роден в полето под една круша, както споделя самият той, във великотърновското село Царски извор. Останал отрано без баща, сутрин той подкарва кравите с гегата, а птиците пригласят на детския му плач. И тъй като Божието творение непрестанно се простира пред очите му, той претворява красотата му с каквото намери под ръка – пръст, дърво, глина. Един ден, докато пасе добичетата и майстори някакъв предмет, край него с файтон минава съселянинът му Любо Андреев. Заинтересуван силно от момчето, след седмица той го записва в училището “Трудови резерви” и му намира работа в горнооряховския захарен завод.
В софийската художествена гимназия Димитър Казаков влиза 20-годишен, а после успява да завърши и Академията – през цялото това време той влачи тежките чували и хвърля въглища в пещта.
Той наистина има тежък живот – разказва още Марияна Аврамова. – Дълго време живее в провинцията – изкарва казармата в Горна Оряховица, а след като завършва академията е разпределен на различни места и се установява в Пазарджик, където работи като художник в завод. През 1970 г. решава да се премести в София, но не му е разрешено жителство, затова остава в Божурище. Едва в началото на 80-те получава възможност да живее в столицата – когато вече е достатъчно известен. Всъщност той още от студентските си години се бунтува срещу ширещото се тогава направление в изкуството и си спечелва доста врагове. Разбира се, естетиката на времето му влияе по пътя към изграждането на собствен стил, но той бързо се отърсва и настоящата изложба е показател за това. Дори няколкото работи от 1961 г., съдържащи символи от периода, не могат да се причислят към ширещия се тогава социалистически реализъм.
Заради това, че отказва да общува с всеки, си навлича прозвища и не е долюбван особено. Творчеството му обаче бива оценено в Ню Йорк, Париж, Виена, Токио, Торонто и негови произведения притежават Националният фонд за съвременно изкуство в Лувъра, московският музей “Пушкин”, императорската колекция в Токио. Художникът се отличава с експресивен и стилизиран език и в работите му могат да се намерят прилики с Шагал, Пикасо, ранните модернисти на ХХ век.
