Хлябът е изключително важен елемент от българската традиционна култура и всеки един от предметите, който по някакъв начин е свързан с направата на хляб и неговото оформление, за да може той да придобие статут на празничен, обреден хляб, също се радва на голяма почит. Един от тези предмети е просфорният печат, който освещава хляба и му дава възможност да участва в Светата литургия.
Печатът, използван за направата на хляб, който ще се ползва в тайнството, се подчинява на абсолютно строги изисквания – разказва гл. ас. д-р Иглика Мишкова от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН. – Обикновено самият печат се разделя на основни строго канонични полета, със задължително оформен кръст. В центъра присъства знакът ИС ХС НИ КА – „Иисус Христос побеждава“. Едното рамо на печата е посветено на Света Богородица, а другото рамо – на всички ангелски чинове. Без който и да е от тези символи хлябът няма как да участва в религиозното тайнство.
Като правило каноничните просфори, както и евлогичните печати (с ликове на различни светци, използвани за съответните празници), се изработват от монаси или хора, които са наясно с църковната символика. Но освен тях съществуват и домашни просфорни печати, които се използват за различни видове обредни и празнични хлябове, приготвяни вкъщи.
Голяма част от тези печати са дело на безименни пастири, които редом с останалите произведения, характерни за пастирската дърворезба, произвеждат и печати за хляб – обяснява Иглика Мишкова. – Тези печати са много по-интересни. В горната си част често са кръстове и са използвани като олтарни. Върху тях са претворени голяма част от християнските символи, но те са изключително примитивни. Интересна е и декорацията. Авторите ползват отделни цветове за попълване на пространството. Има печати, в които се изписва годината, в която е направен самият печат, много слънчеви символи, кръстове, имената на хората, на които е бил подаряван печатът и други. Всичко зависи от уменията и знанията на тези, които изработват печатите.
За съжаление, това знание днес е изгубено. В миналото майсторите са познавали по-добре природата, прекрасно са знаели в кой период от годината дървото е подходящо за дърворезба, така че в него да има определено количество сокове, които да позволят просфорният печат да функционира по-дълго време.
Като погледнем най-старите печати в музейните колекции си личи, че майсторите им са имали достатъчно знания за дървото, познавали са много добре неговите свойства и качества и печатите са в изключително добро състояние, за разлика от печати, които са изработвани доста по-късно. Явно знанието липсва и просто е ползвано определено парче дърво, и като че това парче наистина си остава парче без душа, трудно може да се използва за качествен отпечатък и няма достатъчно трайност – казва Иглика Мишкова.
В миналото просфорните печати са били предавани по наследство, обикновено на най-големия син, а има и практики, когато счупеният от старост печат се разделял между децата в семейството, защото дори малката частичка от този печат има огромна сила. Отпечатъкът вече не е толкова детайлен и ясен, но това е достатъчно свидетелство за начина, по който хората възприемат този предмет, светостта, която те му придават. Различна е обаче ситуацията с каноничните просфори.
Самата църква е приела, че печатът е свята вещ и когато един печат започне да лепне и вече е изключително труден за употреба, той задължително би следвало да бъде изгорен, защото иначе може да бъде поруган – уточнява д-р Мишкова.
Това обяснява защо в огромна част от българските храмове и манастири няма запазени богати колекции от печати. Днес просфорни хлябове с квас се произвеждат само за нуждите на литургията от малки специализирани предприятия или от самите свещеници в някои селища в страната.
Печати за хляб продължават да функционират в много европейски страни – казва Иглика Мишкова. – Има региони, в които знанието за просфората е останало, но тя започва да се използва като печат за масло. Дори да казваме, че просфората е поизчезнала в България, на много места все още има спомени за употребата ѝ. Понякога като научат за печатите, хората се сещат, че в някой стар долап има подобна вещ, запазена от баби и прабаби. Някои от тях ги даряват на съответния музей, други започват да ги пазят като много скъпа семейна реликва и да ги приемат като културно наследство. Защото те наистина са такова.
Снимки: личен архив и dveri.bg
