Мило дневниче, ...
Нали така обичайно хората се обръщат в дневниците си?! Хм, май да! Та..
Разбира се, че започвам да водя дневника си, когато ми е най-трудно, най-натоварено и най-отчаяно. Още един ангажимент, свързан с писане и споделяне, защо не, подайте го насам. Нека описвам невероятното си, пълно с крайности, ежедневие. Веднъж може да бъде най-откаченият и бъкан от безброй психопати делник, които весело надничат от всеки ъгъл, друг път може да е върхът на нищоправенето, когото буквално рутината малко преди да се самоубие от скука ми захвърля в краката поредния банален ден. Все тая…
За една невротична софиянка няма предизвикателство, което да не може да поеме и то с радост!
Та днес, какво се случи?...
Нали сега се гони бързината и ако може винаги да си отпред. Но за да минеш най-отпред където и да е, трябва първо да минеш през банята. Поне е желателно. Понякога обаче някой може да те е изпреварил. А когато силно обичаш този някой, потискаш желанието да влезеш с ритник и да го извлачиш навън от санитарното помещение като синя каска. А ти трябват точно 17. 47 минути преди тотално да закъснееш, сметнала си времето с математическа точност на ученик със златни медали от олимпиади, малко преди шефът наистина да те освободи от мъките да ходиш редовно и на време на работа.
- Бела, ти си свободна жена вече! Бегай да играеш!
Ех, мечти! Докато все пак съм успяла някак си да се суанирам, бърз освежаващ душ и догримирaне в метрото, за да не ме питат загрижено колегите през 2 минути:
- Бледичка си нещо, Беличка, да не си болничка?
- Не, просто сутрин се будя без цвят, това е положението – избледняло!
Криво-ляво с енергични подтичвания и един решаващ еленски скок се шмугвам в спарения вагон, пълен с птици… Да, мотрисата е пълна с пернати!
Кокошки, малки патета, орли и някоя и друга чапла, които до един си галят телефоните, я с крило, я малко гумено плавниче. Аз съм лудата, която ги гледа с любов и надежда към човешкия род.
Слизам и се затъркулвам към офиса, зима е все още. Като някаква много откачена, започвам да повтарям следната мантра:
- От утре тръгваш обратно на йога, нито е толкова студено, нито хлъзгаво, нито празнично, там си на постелката и ще се чекнаш до безкрай!!!
Но всъщност мислите са излишни в днешния свят. Те натоварват, я в някои случаи и объркват системата. Планираме, планираме, планираме… Но понеже аз съм хиперактивна, която се храни от стреса, работя по още 3738373 проекта едновременно. Включително и в радиото, както ви става ясно. Правя го така наситено, за да не ми стане случайно скучно и да започна да мисля фокусирано.
После пак в кокошарника, птиците са още по-умърлушени, бачкали са по осем-девет часа и хич вече не им се лети. Но сакън да се погледнат, всички продължават да си галят телефоните.
В съзнанието ми се реят едни дати, задания, цели и таргети. Отпускам се на седалката и стартирам с медитация на крайни срокове. Гениално.
А уж трябваше да пиша дневник, за да се…Хрррр
