Здравейте, казвам се Николай Ковачев.
Занимавам се любителски с фотография от няколко години. По професия съм Еколог. Преподавател съм по дисциплини, свързани опазване на околната среда в университета.
Снимам предимно пейзажи, като любовта ми към природата намери творческа интерпретация във фотографията.
.
За мен добрият кадър е трудно нещо. Не вярвам в късмета. Дори и да се получат нещата и да породят възхищение и онази възбуда от усещането, че някаква невидима сила е подредила обстоятелствата, съм склонен да повярвам, че зад това стои много труд, болка, разочарования.
Човек не е устроен да вижда нещата плоски. За разлика от фотоапарата. Ставайки в 2 часа през нощта, за да хванем изгрева на някой, често негостоприемен връх, сме изправени пред задачата да направим една проекция на триизмерния свят, който ни удивлява в този момент.
След обработка на кадъра, която ще видоизмени допълнително реалността, и ще вкара още субективност в кадъра, можем да споделим труда си. И да предложим обратния процес на възстановяване на реалния, обемен образ. Този процес е субективен и от там различните емоции и оценки.
Притеснявах се, че в един момент в България ще се изчерпат локациите. Много красиви и неповторими гледки станаха популярни и обект на творчество. Което естествено породи въпроса за тяхното опазване и изобщо за целта на фотографията, в частност - пейзажната. Когато нещата не са комерсиални е различно.
Даваш си сметка, че целият процес на обмисляне, преследване на условия, осигуряване на подходяща техника, жертви на време, средства, лишения от всякакъв характер, често се налага да оправдае смисъла от несполучлив кадър. Много често се оказва, че именно надеждата за кадъра и онзи интимен момент (който може да е с продължителност няколко часа), карат много хора да се захванат с пейзажна фотография.
Можеш да направиш кадри с лекота. Без усилия. Никога не е било по-лесно.
Изобщо масовото навлизане на фотографията в живота, налага преосмисляне на критериите, по които това изкуство се оценява.
Не мога точно да си отговоря на въпроса, кое ни прави фотографи. Може би приемствеността. Уважението към онези, които определят измеренията на това изкуство през последните близо 2 века. Сега е лесно да се повторят кадрите, с които великите фотографи са влезли в историята. И все по-трудно да се запечата между пикселите духът на съвременния фотограф. Любовта му към обекта.
Любимите ми кадри са от Стара планина. Може би защото ми е най-достъпна и често ходя през зимата там. А зимата е най-невероятното за мен време от годината.
Светлината рисува, а снегът често се оказва четката. Снежни образувания, площи, отразяващи светлината от небето, текстури, ледени скулптури…усещане за чистота и покой. Но пък е най-рисковано и студено. Дълго си мислих, че когато надморската височина е под 1500-2000 м, няма нищо за снимане. Това скоро се промени.
А през последната година, когато ограниченията, наложени от пандемията ме принудиха да прекарам няколко месеца на село, при това онези, ужасни за снимки в ниското летни месеци, с прах, мараня, измити цветове, жега…почувствах, че фотографията е богатството, за което всеки в някаква степен жадува.
Една възможност да развием погледа си и да го насочим към красотата, която ни заобикаля…а на един по-късен етап, дори да видим красивото там, където довчера сме смятали, че то липсва.
