Спасяването на българските евреие уникален акт не само в българската, но и в световната история, защото единствено България и Дания успяват да спасят всичките свои евреи от лагерите на смъртта. А зад този героизъм стоят усилията на конкретни хора. Желанието на целия български народ да спаси своите евреи е едно, но без усилията на конкретни хора това би било немислимо. Някои от тях получават своето признание едва след 1989 година. Такива са Димитър Пешев, Владимир Куртев и други български „праведници на света” (почетно звание въчвано от държавата Израел). Има и такива обаче, като Лиляна Василева Паница, за делото на които почти нищо не се знае.
Паница е личната секретарка на Александър Белев – комисар по еврейските въпроси в България за периода 1942-1943 година. Постъпва на работа по негова лична покана, след като двамата са работили заедно в Министерството на вътрешните работи. На секретарката си Белев има голямо доверие. Диктува ѝ договора с германците за депортирането на евреите, както и всички планове и преписки за подготвяните акции. Съгласно този договор 20хиляди евреи трябва да бъдат изпратени в лагера на смъртта „Треблинка“, Полша.
Лиляна Паница е първият човек в България, който предупреждава ръководството на Еврейската консистория в София за готвената депортация на евреите от Беломорска Тракия и Македония и на техните сънародници от България (през март 1943). Предава секретната информация на д-р Нисим Буко Леви – водач на еврейската общност в столицата.
Делото на Лиляна Паница се превръща в мисията на живота за един български евреин – Самуел Ардити. Той е общественик и изследовател на съдбата на евреите през Втората световна война. Неговата борба е Паница да бъде призната за „праведник на света”, така както мемориалът Яд Вашем призна за „праведник” Владимир Куртев.
„Тя е била от върха на хората помагали на евреите”, разказва Самуел Ардити в запис от 2013 година, съхранен в Златния фонд на Българското национално радио:
В началото на 1945 година, след смяната на властта, трийсетгодишната Лиляна Паница очаква в Централния софийски затвор да ѝ бъде произнесена присъда от Народния съд. В онези хаотични времена е обвинена, че като чиновник в Комисарството по еврейските въпроси е съдействала „при провежданена взетите мерки на комисарството за гонение на евреите и е използвала служебното си положение за добиване на лична облага”. Евреите, между които е и д-р Буко Леви, се застъпват за нея и на 2 април 1945 година тя е призната за невиновна.
Докато е в килията като обвиняема, Лиляна е подложена на тормоз и тежки мъчения. Дори след оневиняването ѝ продължава да бъде измъчвана в затвора. Когато я освобождават е с тежък перитонит и само след няколко седмици на свобода Лиляна Паница умира. Нейният подвиг, както и този на други българи дълго е премълчаван, а имената им тънат в забвение заради властващата пропаганда.
