Тя е млада, родена след вододелната 1989-а. Дипломира се в специалност "Фотография и видеография" в НБУ. От Петрич е, но пропътува 5000 км през Северозападна България, за да снима нейните гари и хора в опит да сглоби картина на паметта за онова, което е било в движение, а сега според местните е в застой. Какво донесе демокрацията на хората от Северозапада? Накъде пътува влакът на промените и дали те се възприемат еднозначно от различните поколения? Защо все още се усеща вкусът на носталгията?
Гарите вече не са същите, каквито са били – оживени, с бумтяща печка на дърва, огласяни от глъчката на пътниците. Сега чакалните им са пусти, а на някои вече не спират влакове, защото няма хора.
"Беше много интимно, защото е тесен коридорът. Ние го направихме в купе-вагон и ти си много близко и до портретите, не можеш да се отдалечиш, няма къде да избягаш, очи в очи си и това много ми хареса като идея", споделя Еми Куртова.
Много от гарите трябва да бъдат паметници или места, на които се излага изкуство, "защото малкият, изолираният град има нужда", казва младата изследователка на паметта за миналото, което оставя своите белези и следи в настоящето, но и не обещава непременно добро бъдеще.
Еми Куртова е опознала историите на отделните гари чрез историите на хората, които интервюира.
"В началото на проекта си мислех, че ще се фокусирам само в разрухата – на гарите и на Северозапада. Това е основният начин, по който хората пътуват и нещо, което срещат ежедневно. И си казах – добре, виждам го, обаче искам да покажа нещо различно, нещо по-положително. Не може да се фокусираме само в негативното, защото това не е пътят на промяната. В изложбата присъства и разрухата, но тя не е основното. Няма как и без нея, ако наистина се стремя към реализъм и този документален подход."
"По релсите на Северозапада", през портрети на хора и гари Еми прави фотопрочит на загубеното и дава надежда какво може да бъде спасено. Финалните 10 истории са подбрани измежду общо около 100.
"Портретите реших да ги снимам много крупно, защото историите, които ми разказват, са много лични. Няколко от интервютата съм снимала и в София – хората, които живеят тук. Истината е, че много от тях пътуват само за празниците."
"Намерих много трудно хора, които да има какво да кажат ясно и точно, дълбоко, а не от ярост и тъга, и само от това. Случвало се е хора до мен да се разплакват, толкова дълбоко преживяват това, което разказват. Не само от вълнение, но и от тъга. На възрастните хора повечето им деца не са в България", изтъква Еми Куртова.
"Любимо ми е като сляза в някое село, да мина в местното магазинче, да си взема локумена вафла и да се пренеса във времето и да се заредя", казва още младата фотографка, която с интерес събира парченцата минало от разказите на нейните събеседници.
Много от гарите, предвидени за заснемане, отпаднали, най-вече заради растителността, с която са обрасли, защото макар и с ценна архитектура, не се вижда нищо от тях. От други пък, видени на снимка в Интернет, не била останала следа – на мястото нямало нищо. Оказало се, че няма и много архивни снимки на гарите по нейния изследователски маршрут.
Все повече хора усещат, че не могат без връзката с родовото и започват да я ценят, а това връща хората в България, към по-малките населени места, към природата, смята Еми Куртова. Периодът, в който тя е работила по проекта, е съвпаднал и с пандемията и тъкмо по това време много наши сънародници са се прибрали обратно у нас от чужбина, сочат нейните наблюдения.
Еми Куртова признава, че проектът ѝ е помогнал да разбере по-добре по-възрастните поколения и е породил у нея емпатия, която не е била така отчетлива преди.
"Разбирам ги и ги чувам, защото вярвам, че това остава. Комуникацията между хората е безценна. Затова и изложбата във влака, разговорите, обменът беше интересен."
Сега трябва да запазим това, което имаме и да градим нещо, което не се е случило по време на промените, вярва тя.
"Имало е много надежда, особено в поколението на моите родители. Едно обещаване, че ще бъде по-добро. Много от тях се чувстват разочаровани, излъгани. Докато по-младите – на моята възраст, интервюирани са и няколко души на 30, на 25 години, тяхното мнение е, че сега е много по-добро."
"Днес цари някаква свободия, която не знам докъде ще доведе, но процесите не могат да бъдат спрени. Дали са добри или лоши, те са текущи. Няма грешно или правилно. Това, което се случва в момента, може на хората отпреди тези процеси да не им допада, включително и на мен някои неща не ми харесват, но само времето може да покаже дали тези неща са наистина толкова лоши или не", прави равносметка Теди.
"Не мисля, че можем да си представим друго. Толкова сме свикнали, че когато слушам някакви разкази, не мога да осъзная как това е било така – как хората са нямали право сами да избират, както сега имат право. Не мога да си го представя."
"Хората може би са били по-сдържани, по-обрани в отношенията си извън семейството. Светът е бил малко по-сив, дори не е можело да носиш определени дрехи, което също е част от личния избор", допълва картината на миналото тя.
В новото време Теодора оценява най-вече свободата, "колкото и сега всичко да подлежи на манипулация".
"Имаме свободата да избираме сами къде ще ходим, какво ще правим, кой ще управлява, до някаква степен. Например за пътуванията – това е много интересно: как не можеш да излезеш от държавата."
Повечето ѝ връстници от нейното обкръжение не са с нагласата да напускат страната.
"Повечето искат да останат. Това впечатление, че всички млади напускат, не е вярно. Дори тези, които напускат, напускат за няколко години и в крайна сметка осъзнават, че искат да се върнат."
Като недостатък днес Теди отчита това, че "хората са толкова насочени върху материалните неща", показността – "да се покажеш какво си си купил, какво имаш", както и чалга културата. Тя засяга и въпроса с консуматорството, "не само от гледна точка на нашите ценности, ами и за околната среда, защото това създава изключително много боклук – тези всичките предмети какво ще ги правим?".
Не приема политиката "много присърце", много от нещата не ѝ харесват и е убедена, че "политиците са много далече от живота на хората, нямат досег до обикновения човек и не знаят от какво има нужда той, само на хартия, на теория".
Теодора одобрява практиката в някои европейски страни да можеш да гласуваш, ако си навършил 17 години.
"Идеята е много добра. Аз лично бих гласувала, но не знам колко това е приложимо в България, тъй като голяма част от хората на моята възраст са много объркани. Ценностната им система е много объркана и не знам как това би се отразило - добре или зле, на избирателния процес."
Днешното образование няма голяма тежест върху формирането на ценностната система на един млад човек, смята тя. По думите ѝ училището не учи например на финансова грамотност.
"В училище не учим за тези неща. По-скоро сме там, за да минем. Да сме минали през системата, да получим определените документи и да продължим напред в живота си. Не бих казала, че образованието в България е лошо. Ако искаш да научиш, ще научиш, но ако не искаш, можеш да минеш през това, без да получиш необходимата квалификация."
Теодора Дренчева се е насочила да продължи образованието си в чужбина. Не толкова заради самото качество на обучението, а за да смени средата и да види друга култура и начин на мислене. Решила е да се обърне към някоя от актуалните професии, свързани с бизнес и маркетинг.
Теди е почти връстник на членството на България в ЕС.
"Мисля, че има значение. Има ли смисъл да не сме в Европейския съюз? България получава много от ЕС. Да, ограничават ни до някаква степен, но и получаваме много. Всички европроекти, цялото финансиране от ЕС – България може ли да се справи без това финансиране? Да не говорим, че от него много и се краде", коментира единайсетокласничката. Според нея "някои хора имат усещането, че България губи старите си ценности и начин на живот отпреди Европейския съюз", но "това е пътят на промяната и на прогреса".
При избор между голям град и по-малко населено място тя би избрала големия град, "защото градът е жив и постоянно нещо се случва", но "от друга страна малките населени места също са много приятни, защото си отделен от целия шум на града". Изборът зависи не само от нагласата и възрастта, но и от това какво ти предлага дадено място, смята тя.
"Днешният човек не може да живее така, както са живели преди хората – да си правят всичко сами: храната, дрехите. Това не е постижимо. Трябва да има условията."
По наболелия проблем с демографската криза у нас Теодора Дренчева споделя мисленето на много от младите хора днес, че трябва първо да си обезпечен финансово, а после да имаш деца, за да им осигуриш добър живот.
"По-скоро е по-добре да си подготвен, но и да не си, предполагам, че има начин да се справиш. Другото – детските помощи не са много големи и това също е наболял въпрос. В други европейски държави детските са много по-високи."
-----
В публикацията са използвани откъси от интервюта с автор Еми Куртова, подготвени в рамките на проекта "По релсите на Северозапада".
