Центърът на столицата на Алжир – Алже, както я наричат местните, прилича повече на типично френски град от 19 век с красивите си и изискани сгради, прави булеварди и отлично аранжирани паркове. Новите квартали по нищо не се отличават от българските с класически панелки и стихийно застрояване.
Но ако искате да се потопите в атмосферата на старинен алжирски град не е необходимо да се отдалечавате. Просто вземете метрото до площад Place des Martyrs (Площад на мъчениците). За да научите повече, наемете гид. В случай, че не сте се сетили да го направите предварително, на място има изобилие от момчета с приличен английски, френски и дори руски. Видях, че разхождат и китайци, но се съмнявам чак да говорят мандарин.
Крепостта е построена върху руините на древния финикийски град Икосиум. През средните векове тук са върлували пирати. В началото на XVII век в града е имало над 25 000 роби. Един от тях бил капитанът от испанския кралски флот Мигел Сервантес де Сааведра, бъдещият автор на "Дон Кихот". По време на алжирската борба за независимост (1954-1962) в дебрите на Казбата е била разположена щабквартирата на Фронта за национално освобождение. От 1992-а мястото влиза в съкровищницата на ЮНЕСКО. Няколко години по-късно агенция Ройтерс алармира, че историческата ценност е изключително запусната и тъне в разруха. Проблемът е в изключителната й пренаселеност. Никой не знае точно колко души живеят там 40 или 70 хиляди.
Алжирската забележителност придобива световна известност, когато британската група The Clash през 1982 година пуска парчето Rock the Casbah, което стига до 8 място в американските класации.
Дори местните не препоръчват да обикаляте из Казбата по тъмно. Най-малкото може да се изгубите в кадаифа от широки не повече от метър сокаци и задънени улички. Името на този "град в града" на кабилски език означава крепост и ще го срещнете в доста места в Северна Африка. Но отбелязано от ЮНЕСКО е само алжирското.
Разделението на горен и долен град е било не само географско, а и религиозно. В едната част са живеели мюсюлмани, а в другата юдеи. Специални каменни знаци показват къде е забранено за друговерци. Ръката на Фатима и чалма – само за хора на пророка Мохамед. Змия и ръка – единствено за четящи Талмуда. Съвместното съжителство обаче е дало невидимо отражение в детайлите – върху фантастичните резбовани врати мирно съжителстват полумесеци и звезди на Давид.
А графитите са на всяка стена. Но те нямат нищо общо с грозноватите драсканици у нас. Образи на алжирски футболни звезди (тази игра и тук е религия), на местни герои, на политици… изпълнени с вещина и ярки краски. До тях са руините на джамия от XVII век, зад нея, извисявайки две минарета е джамията Кетчаоуа, построена през 1794 година, наблизо са мюсюлманските храмове Ел Джедид с яйцевидните си куполи и Ел Кабир, най-старата джамия, издигната от династията на Алморавидите.
Нашият гид ни качи на покривната тераса в къщата на свои приятели, за да чуем по залез молитвите на имамите, които долитат като божествен хор.
Първото, което прави впечатление в Казбата е усещането за притиснатост. Тук няма площадчета и дори малко по-широки улици, нито една тревичка, да не говорим за дърво. Единствената зеленинка е в саксии. Ако товарно магаре инатливо спре, трудно може да бъде заобиколено. Последното земетресение е оставило грозни рани. Уж старите къщи имат система против гнева на земните пластове – специално поставени дървени пръти, които подпират еркерите и намаляват разтърсването, но очевидно някои не са устояли. 
Така между два красиви дома, зее руина. Но и в нея има някаква непонятна красота. Прозорците са малки и приличат повече на бойници, каменните арки обрамчват уличките, отвсякъде се вее цветно пране, магазинчетата са извадили стоката на калдъръма, върху парче вестник амбулантен търговец предлага дреболии, котките сякаш извират отвсякъде, но тук са глезанки на почит.
Истинският живот на Казбата е под открито небе – всяка от къщите има плосък покрив, на който в душните вечери се събира цялото семейство, играят деца, подвикват на съседите.
Французите са "скрили" Казбата зад сгради, извадени сякаш от 16-и квартал на Париж. Те обаче също са пренаселени, обкичени с климатици, найлонови торбички, закачени по прозорците и балкони, които а-ха да паднат. Те също са живописни по някакъв причудлив начин.
Но ако искате да видите класически богаташки дом от стари времена, мястото е дворецът на Мустафа паша. Той управлявал град Алжир от 1798 до 1805 година, а дома си построил като семейна резиденция през 1798-а. Това не е единственият палат в Казбата. Можете да видите още Дар Азиза, Дар Хасан Паша и Двореца на божествата. Кройката е една и съща – вътрешен двор, обрамчен с тераси, с ромонящ и разхлаждащ фонтан.
По стените често се среща рисунка или барелеф на Хамса – ръката на Фатима, което според легендата пази от зли очи и черна магия. Историята е свързана с дъщерята на пророка Мохамед. Мъжът ѝ решил да си вземе втора съпруга. Когато ѝ го съобщил, тя готвела обяда и ужасена от новината изпуснала лъжицата в гозбата. Дълбоко разстроена, без да обръща внимание на болката, продължила да разбърква ястието с ръка. Мъжът, като видял душевното състояние на половинката си, се отказал от намерението си. От този ден ръката на Фатима се смята за символ, който предпазва от неприятности и беди.
Наричат Казбата "сърцето на Алжир", но същевременно кварталът се смята за опасен. Потенциално място за заселване на криминални типове и терористи. Въпреки това изглежда спокоен и приветлив на слънчева светлина.
А ако по залез имате късмета да улучите гид като нашия, можете да наблюдавате от покривната тераса как слънцето отива да спи, потъвайки в морето, да съзрете покрива на колежа, където е учил Албер Камю и да чуете хора на имамите. После да присъствате на неформален концерт на мандол – както вече казах плоска и по-голяма версия на мандолината. А репертоарът бе повече от разнообразен – от местни напеви, през "Белла, чао" чак до северноафриканска версия на "Катюша".
Снимки и видео: Магдалена Гигова
