Колко от нас са чували името на Георги Георгиев Димитров – историк, писател, книжар и учител, роден през 1838 г. в Кюстендил, тогава в Османската империя. В незаслужена забрава тъне делото му, на което той се посвещава с отдаденост, достойна за почит и признателност.
Скоро след Освобождението новосъздаденото Министерство на народното просвещение призовава местните просветни и културни деятели да проучват историята, културата и бита на българите от различни краища на страната ни. Мнозина откликват и така се поставят основите на етнографски, археологически, природонаучни сбирки, бъдещи културни институции, изследвания и научни трудове.
Георги Георгиев Димитров е участник в движението за църковна независимост, книжар, учител и автор на учебни помагала и статии в печата. Той се заема да проучва традициите, говора и културата на българите, пътувайки на собствени разноски из различни краища на страната. Пише тритомната книга "Княжество България в историческо, географическо и етнографическо отношение". Успява да издаде първите два тома пак на собствени разноски и въпреки спънките от разобличени в тях духовни първенци. С ръкописа на третия том постъпва в болница, където умира в бедност през 1906 г. преди да успее да го публикува. Ръкописът изчезва, а името на възрожденеца Георги Г. Димитров потъва в незаслужена забрава.
В предаването "За думите" с участието на д-р Мария Мицкова, гл.ас. в Пловдивския университет, си спомняме за книжовника и се спираме на една малка част от това, което той е събрал, описал и коментирал в книгата, а именно – шопския нрав и шопското "наречие".
