"Кой не знае "Тракийски танци"? Кой не е слушал за тях?" – би възкликнал класикът, ако бе имал възможността да чуе само няколко такта от емблематичната сюита. Всъщност дори напълно незапознатите с класическата музика наши сънародници са чували поне веднъж началото на знаменитата "Ръченица". "Тракийски танци" е първата партитура, създадена от големия български композитор Петко Стайнов, след като е завършил Консерваторията в Дрезден и през 1924 г. се е завърнал в родния си град Казанлък. Една от първите творби, очертали пътя на родната симфонична музика, е завършена в началото на следващата – 1925 година, за нуждите на самодейния оркестър в Казанлък.
Първоначално заглавието е "Български танци", а частите са три: "Пайдушко", "Хоро" и "Ръченица". През 1926 г. сюитата е преработена за голям симфоничен оркестър и допълнена с "Мечкарски танц". Още при първото изпълнение в София през януари 1927 г. от Народния филхармоничен оркестър под диригентството на Тодор Хаджиев, тя предизвиква възторг. Повече от десетилетие по-късно в една от многобройните си публикации Петко Стайнов заявява: "Народната песен е най-старият и автентичен документ за бита, културата, религията и нравствения уровен на един народ. Тя е могъщ вдъхновител за художествено-музикално творчество. Даровитите музикални творци, които черпят вдъхновение от нея /…/, отразявайки в творчеството своето лично "аз", отразяват неусетно и общото, голямото "аз" на народа си. Като си служат с характерните елементи на народната песен за създаване на свой личен музикален стил, те също така неусетно допринасят за създаването на националния музикален стил…".
По онова време вече са написани забележителните опуси на Стайнов: "Легенда", "Приказка", "Балкан", "Тракия", "Симфонично скерцо", които очертават същностни характеристики в българския симфонизъм от 20-те до 40-те години на миналия век. Но "Тракийски танци" има особено място не само в личния път на автора, а и в цялостната българска творческа и изпълнителска практика. След триумфалното премиерно изпълнение в столицата доайенът на българските композитори – Добри Христов, приветства Стайнов с думите: "Ти осъществи един идеал, който ние не можахме да осъществим. По-късно ще разбереш какво си написал. Националната българска музика отсега започва своето съществуване".
Приел като мисия идеята за създаването на български национален музикален стил, Петко Стайнов влиза в историята на родната ни култура и с хоровите си балади. Образци като "Тайната на Струма", "Урвич", "Конници", "Кум Герман" формират новото жанрово направление в българската музика. А десетките композирани и аранжирани от него акапелни хорови песни са сред най-обичаните и най-често изпълнявани в България творби.
Приносът му като учен и общественик също е впечатляващ: председател на Съюза на народните хорове; съосновател и първи председател на Дружеството на българските компонисти "Съвременна музика", по-късно – постоянен член на Управителния съвет на Съюза на българските композитори; директор на Народната опера (1941 – 1944) и редовен член на Българската академия на науките от 1941. През 1948 г. Петко Стайнов основава Института за музика при БАН, който оглавява до края на живота си. Под неговото ръководство са събрани и записани над 100 хиляди народни песни. Радва се на респект и възхищение от своите колеги – реномирани учени. Той успява да преодолее жесток физически недъг – липсата на зрение, с привидна лекота. Но подобно нещо е по силите единствено на свръхинтелигентна и изключително надарена личност. Строител на съвременната българска музикална култура с изумителна интуиция и прозорливост.
Всичко, създадено от Петко Стайнов в средата на ХХ век в областта на симфоничното, оперно, хорово дело и в музикознанието и днес е в основата на нашия музикален живот. Стайнов поставя ново начало на националната българска музика – не само като професионално творчество, а и като художествен еталон и еманация на българската духовност.
Вижте още:
Снимки: petkostaynovmusic.com, facebook.com/staynovfoundation
