Според авторитетни музиколози българският композитор Веселин Стоянов е "интересна и в някои отношения противоречива личност, вече позабравена". От началото на новия век битува мнението, че творчеството му е "извън интереса на музикознанието ни". Извън интереса на българското музикознание – колко жалко! Приносът на Веселин Стоянов към българската култура и особено към музикалното ни образование е повече от достоен. Не случайно името му носи Националното училище по изкуства в Русе.
Изключителният музикант израства в семейството на изтъкнатия шуменски композитор, педагог и общественик Анастас Стоянов (племенник на Добри Войников). В Музикалната академия е обучаван от по-големия си брат Андрей Стоянов – прочут пианист, композитор, педагог и теоретик, академик на БАН. По-малкият брат Веселин започва да дава частни уроци по пиано и теория на музиката веднага след завръщането си от Виена, където завършва пиано и композиция в Академията за музика и драматично изкуство. Едва 35-годишен той е назначен за преподавател по музикално-теоретични дисциплини в Държавната музикална академия. От 1945 г. е професор по композиция и музикални форми, от 1952 – декан на теоретичния факултет, от 1956 до 1962 – ректор на Българската държавна консерватория (както е преименувана академията). В началото на 50-те години на ХХ век за известно време е директор на Софийската опера, но най-сериозният му принос е педагогическият. Веселин Стоянов въвежда в професията на композитора талантливи и стойностни български творци като Тодор Попов, Димитър Петков, Стефан Ременков, Иван Маринов, Александър Текелиев, Виктор Чучков.
Голямата школа, която те наследяват от професора си, не е резултат единствено от обучението при Франц Шмит във Виена. Това са концертите на Виенската филхармония и спектаклите на Виенската опера; обстойното познаване на творчеството на Моцарт и Бетовен, Брамс и Вагнер, Брукнер и Малер, Рихард Щраус, Арнолд Шьонберг и Албан Берг; срещите със световни музиканти: Рахманинов, Хоровиц, Крайслер, Хуберман, Гизекинг, Бакхауз… В писмо до близките си от времето на следването във Виена Веселин Стоянов обръща особено внимание на композитора Шьонберг. Традиционното и модерното в изкуството, възприети и осмислени, влияят върху собствения му авторски стил, формообразуването, оркестрирането. Когато се завръща в родината, виенският опит е синтезиран със знанията му за българския фолклор. Резултат е първата му опера – "Женско царство" и симфоничният шедьовър – сюитата "Бай Ганьо". Колегите му го наричат "виртуоз на оркестъра“ заради задълбоченото инструментално мислене, драматургически разгърнатата симфонизация, използването на лайтмотивна техника, богатата хармония и пищната, често екзотична оркестрация.
В творчеството му присъстват две естетически позиции. Първата произлиза от всеобщото за неговото поколение схващане за националното – задължително обвързано с народното творчество. Втората е желанието да изрази собствената си личност без задръжки и без да се вписва в утвърдена, наложена му система. В голяма статия за българския художествен стил, написана след завръщането му от Виена, Веселин Стоянов смело се обявява против превърналия се в лозунг призив да се пише на всяка цена музика върху и с използване на български мотиви. След това, очевидно подчинявайки се на времето след 9 септември 1944 г., той създава тъй наречените "казионни" произведения, сред които блести непосредствената и жизнерадостна "Празнична увертюра". И все пак този творец постоянно търси баланса между личните си и официално утвърдените вкусове. Ярки примери са операта "Саламбо" – уникална за музикално-сценичното творчество на България, както и балетът "Папеса Йоанна". Между тях се вместват творби, откровено повлияни от фолклора – например "Хитър Петър". Това "лъкатушене" между две позиции може да бъде считано за израз на вътрешен конфликт, който би трябвало да е интересен за изследователите на българската музика.
Веселин Стоянов отдавна е признат класик, някои от инструменталните му произведения продължават да звучат на българската сцена, а привлекателността на симфоничната сюита "Бай Ганьо" и на "Празнична увертюра" е повече от актуална. И все пак "Рапсодията", създадена специално по поръчка на Българското национално радио през 1956 г., е истинската емблема на този творец. Често и с удоволствие изпълнявана от оркестрите ни от 50-те до 80-те години на миналия век и до днес тя е знакова българска класика. Ярката и вдъхновена партитура демонстрира най-характерното от стила на автора си – завладяваща емоционалност, разкошна оркестрация, неподражаеми мелодични и хармонични нюанси. "Рапсодия" на Веселин Стоянов предлагаме в еталонно изпълнение – на СО на БНР и диригента Васил Стефанов.
