„Битка след битка“ е заглавие, което носи усещане за изтощение и неизбежност - точно както и времето, в което живеем. В своя десети филм Пол Томас Андерсън засяга разпадът на идеалите и последствията от провалите, както на личността, така и на обществото. Филмът е не просто разказ за борба, а по-скоро за тишината, която остава след нея - за онова болезнено и трудно за преодоляване пространство, в което живеят хората.
Сюжетът проследява Боб Фъргюсън (Леонардо ди Каприо), революционер, превърнал се в отшелник, потънал в параноя и спомени за времена, които вече не съществуват. Единствената му опора е дъщеря му Уила (Чейс Инфинити) - символ на надежда и бъдеще, но и огледало на собствените му провали и травми. Боб е принуден да се върне в реалността и да се изправи лице в лице със собственото си разрушение и с призраците на миналото.
Андерсън разгръща тази история във „вечно настояще“ - времева рамка, която улавя безвремието на социалния разпад и политическата криза в съвременна Америка. Филмът е наситен с напрежение, болезнена искреност и моменти на хумор, който раздира мрачната атмосфера. Камерата, сякаш потъваща в съзнанието на героя, рисува една смътна граница между реалност и халюцинация, а музиката и композициите на Джони Грийнууд усилват напрежението със своята пулсираща и тревожна мелодия.
Централната тема е вината и провалът, предавани от поколение на поколение. Връзката между Боб и Уила е сложна и дълбоко емоционална - тя е едновременно и борба, и примирение, и търсене на изкупление. Уила не е просто обект на търсене - символ на онова, което остава след рухването на утопиите и идеалите.
Миналото се материализира в образите на емблематични персонажи, които ще останат в историята на киното. Полковник Стивън Дж. Локджоу (Шон Пен) е хладен и безпогрешен, който преследва своите лични интереси. Хладнокръвен агент на системата, който превръща своето безличие във власт. От другата страна стои Сенсей Серхио (Бенисио дел Торо) - опората от която човек има нужда в безизходица. Тихата сянка на помощта.
„Битка след битка“ е болезнено, но неизменно въздействащо преживяване, което повдига въпроса за моралната памет, за отговорността и за тишината, която следва след войната - в душите и в обществото. Пол Томас Андерсън не предлага лесни отговори. Той показва свят, в който провалът не те убива, но и не ти позволява да живееш спокойно. Тишината след битката е може би най-голямото предизвикателство - и най-голямото наследство.
