Има тишина, която не успяваме да понесем - защото в нея ехото на човешката болка звучи по-силно от всеки вик. В „Умри, моя любов“ Лин Рамзи превръща тишината в огледало на душата: безмилостно, красиво и болезнено истинско. След шестгодишно отсъствие от големия екран, авторката на „Трябва да поговорим за Кевин“ се завръща с история, която е едновременно дълбоко интимна и засяга темите за вина, самота и разпад на човешката психика
Филмът проследява младата майка Грейс (Дженифър Лорънс), която се премества с партньора си Джаксън (Робърт Патинсън) в отдалечена къща в провинцията - бягство от градската умора и обещание за „ново начало“. Вместо мир обаче, мястото се превръща в акустика на безумието. Следродилната ѝ депресия прераства в реалност на разпадащото се съзнание, където границите между любов и разрушение се размиват.
По мотиви от едноименния роман на аржентинската писателка Ариана Арвич, „Умри, моя любов“ е филм за неразказаните страхове, които обществото често отказва да види у жените. Рамзи, известна със своя поетичен реализъм, превръща провинциалния пейзаж в метафора на вътрешното отчуждение. Камерата на Шеймъс МакГарви се движи с почти документална непосредственост, но в същото време създава усещане за кошмарна красота - като светлина, отразена в счупено стъкло. Визуалната тишина е може би най-силното оръжие на Рамзи. Музиката създава усещане за безпокойство, което не напуска зрителя дълго след финалните надписи. Дженифър Лорънс е сред продуцентите заедно с Мартин Скорсезе.
След поредица от по-комерсиални роли, Лорънс се завръща към независимото кино с изключителна дълбочина и смелост. Грейс е фигура на отчаяние и нежност, съчетани в едно - жена, чиято реалност се пропуква под натиска на любовта и винаги недостижимата нормалност. Робърт Патинсън, в по-сдържана, но не по-малко впечатляваща роля, предлага контрапункт на нейната буря: мъж, който присъства, но никога напълно не разбира. Техният диалог - мълчалив, често фрагментиран - е едно от най-точните улавяния на емоционална дистанция, заснети в съвременното кино.
„Умри, моя любов“ е тревожно красиво пътешествие из ума на жена, която се бори да съществува в свят, в който тишината често е по-шумна от думите. Това е кино, което изисква емоционална готовност, но предлага катарзис скрит като айсберг в тишината на изолацията. Шотландската режисьорка Лин Рамзи се завръща, доказвайки защо е сред най-смелите визуални автори на нашето време, с впечатляващия си талант да превръща психологическата болка в кинематографично изкуство. Дженифър Лорънс създава впечатляващ портрет на женска душа, оголена до същината ѝ. Това е кино, което не се страхува да бъде смело, страстно и провокативно.
