Носителят на "Златен пикел за цялостна кариера" Александър Одинцов в специално интервю за БНР

Най-престижните награди в алпинизма - “Златен пикел”, ще бъдат връчени на церемония през декември в Сан Мартино ди Кастроца, в сърцето на Доломитите, Италия. Отличието за цялостна кариера тази година се присъжда на руския алпинист Александър Одинцов.

Роден е през 1957 г. в Санкт Петербург. През 1975 г. започва да се катери в клуба към Ленинградския минен институт, една от най-уважаваните школи по алпинизъм в СССР. През 80-те години на миналия век печели множество национални първенства и се превръща във водеща фигура на съветската школа, известна с фокуса си върху технични скални и смесени маршрути. Автор е на десетки турове в планините Памир-Алай и Кавказ, прави първите изкачвания на големите стени в Каравшин. Треньор и ментор на стотици алпинисти. 

През 1994 г., след разпадането на СССР, поставя началото на проекта „Руският път - големите стени по света”, чиято цел е да направи нови маршрути по най-известните големи стени на земята, с ограничени ресурси, в т.нар. алпийски или капсулен стил. Между 1995 и 2011 г., под негово ръководство, това е сторено на девет стени. “Проектът се превръща в мост между две епохи на катеренето и в ключов момент в съвременния постсъветски алпинизъм”, пишат организаторите на наградите “Златен пикел”.

Списък с изкачванията в проекта:

1995 г. - нов маршрут на Източната стена на връх 4810, в Памир-Алай, в алпийски стил;

1996 г. - нов маршрут на Източната стена на връх Ак-Су, Туркестан, в алпийски стил;

1997 г. - първо изкачване на маршрута “Балтика”, на Стената на троловете, Норвегия, в капсулен стил;

1998 г. - нов маршрут на Западната стена на връх Багирати III, в Индийските Хималаи, в капсулен стил;

1999 г. - първо преминаване на Руския маршрут, на Голямата кула на Транго, Пакистан, капсулен стил;

2002 г. - нов маршрут на връх Грейт Сейл, остров Бафин, капсулен стил;

2003 - 2004 г. - премиерно изкачване на Северната стена на връх Жану, Хималаите (награда “Златен пикел” през 2005 г.);

2007 г. - нов маршрут на Югоизточната стена на връх Къйзъл-Аскер, Киргизстан, алпийски стил;

2011 г. - премиерно изкачване на Западната стена на връх Латок III, Пакистан, капсулен стил.

Сред носителите на наградата “Златен пикел за цялостна кариера” са имена като Валтер Бонати, Райнхолд Меснер, Крис Бонингтън.

Снимка: Личен архив на Одинцов

Интервю на Таня Иванова

Получаването на награда за цялостна кариера вероятно Ви подтиква да погледнете назад към отминалите години. Кое изкачване е било най-предизвикателно за Вас? С кое се гордеете най-много? Транго, Багирати, Жану или някое друго?

​Одинцов: Най-трудният връх в живота ми, без съмнение, е първият. Тогава бях новак в алпийския лагер „Баксан” в Кавказ. Беше далечната 1975 г. Там ми беше доста трудно. Останалите върхове ми се удаваха по-лесно. Що се отнася до гордостта, изобщо не изпитвам това чувство, когато става дума за планини. Ценя най-много изкачването, което правя в момента. Това е изкачването на планината Олимп, на върха на която живеят Олимпийските богове. ​Техните имена са Ви добре известни: Валтер Бонати, Райнхолд Меснер, Компаньони, Лачедели, Херцог, Лашенал. Мога да продължа списъка до безкрай.

Във Вашата страна сте имали силна конкуренция, традиции и класни алпинисти. Вие лично имахте ли свой кумир, съизмервахте ли се с някого - от там или от чужбина?

Одинцов: ​Кумири, в истинския смисъл на думата, не съм имал. Имах приятел, учител, треньор. Името му беше Алексей Русяев. Беше по-голям от мен с пет години и беше човек с невероятна харизма. Той остана завинаги в лавина, паднала по склоновете на връх Ленин през 1990 г. Заедно с още 40 другари. Неговата снимка стои на бюрото ми, а той самият е в сърцето ми. Именно от него заимствах философския си поглед върху живота, перфекционизма, твърдото неприемане на държавната официозност, жаждата за месианство и разбира се, любовта към планините.

Сега къде живеете, занимавате ли се с катерене, поставяте ли си някакви спортни цели?

Одинцов: ​Живея в Санкт Петербург. В най-красивия град на земята. По скалите, разбира се, се катеря. За удоволствие. Що се отнася до спортните цели, според мен в нашата работа трябва да можеш да спреш навреме. Жалко изглеждат подмладяваща се старица или пък бодро старче алпинист, което се връща от пазар, вместо от планината. 

Мислили ли сте за бъдещето на алпинизма, за това какви цели ще си поставят следващите поколения?

Одинцов: Разбира се, мислил съм. И измислих как да отговоря на този въпрос. НЕ ЗНАМ. Всяко предишно поколение, по някаква причина, знае как трябва да бъде устроен животът на онези, които идват след него. Не само, че знае, ами и има смелостта нагло да поучава потомците си. Ветропоказателят също си мисли, че той указва на вятъра накъде да духа.

Ще цитирам един стих:

„Всичко вече доказал съм аз:

Най-прекрасни са върховете,

недостигнати още от мен”.

Кой е този връх (или стена) за Вас? Има ли връх, който бихте искали тепърва да изкачите?

Одинцов: ​Да, има. Дори два. Това е Аутана във Венецуела, където от средата на стената ни свалиха индианци и ни взеха в плен. Едва ли ще успея, тъй като те ни заплашиха, че при следващ опит ще ни уцелят с отровни стрелички от сарбакан. Вторият е Южната стена на връх Победа. Тя не е премината. И това също едва ли ще успея да го направя. Правих опити да организирам експедиция там, но това е Китай. И в този район живеят уйгури. Явно не живеят много добре, а китайците не искат външни хора там.

Какво е длъжен да прави (или да не прави) един алпинист, ако иска да стане истински професионалист?

Одинцов: Първо, алпинистът не е длъжен на никого, с нищо. Той трябва да се ръководи от препоръката, която Александър Сергеевич Пушкин е дал на Паша Вяземски, сина на своя приятел Пьотр Андреевич Вяземски:

​„Павле, душа моя. 

Спазвай моите закони.

Обичай това и това

и не прави онова.

Според мен всичко е ясно.

Сбогом, мой прекрасни”**.

​А ако трябва сериозно да отговоря, то следва, ако перифразираме Станиславски, да обичаш не себе си в планините, а планините в себе си***.

Първото признание получавате за изкачването на Каравшин****, известен като „Азиатската Патагония”. Има ли планина, която Ви е пленила и която смятате за най-красива?

Одинцов: Ако приемем за първо признание медала от Шампионата на Съветския съюз - макар че беше сребърен, имаше по-голяма тежест от сегашните златни, а първото признание получих за изкачване в Кавказ през 1983 г. Що се отнася до планината, която ме покори, и която смятам за най-красива, то е като с жените - колкото и да са, все една не достига.

Правите много успешен преход от съветската школа, с нейната желязна дисциплина и силна екипна работа, към модерния, лек стил. Откъде го заимствахте и тази трансфромация повлия ли на Вас самия? 

Одинцов: ​Това е разпространено заблуждение, че в Съветския съюз не е имало привърженици и майстори на т.нар. „лек стил”. Явно това мнение е възникнало в резултат на изкачването през 1982 г. на Южната стена на Еверест. Тогава пред отбора е била поставена задача, при която те не са имали право на грешка. В нашите планини ние всички се изкачвахме в алпийски стил. А що се отнася до мен, аз изобщо предпочитах изкачвания в свръзка, по двама. Така че не съм претърпял някаква особена трансформация. 

Като част от проекта „Руският път - стени по света” изкачвате девет върха по големи стени. Планирате ли експедиция до 10-и?

Одинцов: ​Десетият връх щеше да го има, ако не бяха индианците във Венецуела с техните сарбакани. Ако има десети връх, на него ще отидат моите ученици, но тъй като светът е полудял, тази перспектива ми изглежда все по-мъглява. 

Вие сте ментор на няколко поколения алпинисти, включително на носителите на „Златен пикел” Дмитрий Головченко и Сергей Нилов. Те бяха сполетени от ужасна съдба - поотделно, но под един и същи връх. Какво казвате на учениците си за риска в планината и за смъртта? Може ли човек да бъде подготвен за това?

Одинцов: ​За риска казвам, че трябва да бъде разумен и да се основава на квалификацията. За смъртта всичко е вече казано от класиците. Съветвам учениците си да ги четат. За смъртта всеки човек подсъзнателно е готов. Друг е въпросът, че според твърдението на известен литературен персонаж, лошото не е, че човекът е смъртен, а че се оказва смъртен внезапно*****.

—

* Висоцки, “Прощание с горами”.

** Пушкин, “В альбом Павлу Вяземскому”.

*** Станиславски: „Обичай изкуството в себе си, а не себе си в изкуството”.

**** През 1988 г. екипът на Одинцов прави нов маршрут по Източната стена на високия 4810 м връх Каравшин, с което заема второ място в Шампионата на СССР по алпинизъм. Така се ражда идеята за бъдещия проект „Руският път - стени по света”.

***** Булгаков, “Майстора и Маргарита”.

Интервюто е осъществено със съдействието на руския журналист, пребиваващ в Шамони, Анна Пиунова.

---

Още подобни теми можете да чуете и прочетете в рубриката "Екстремните спортове".